Пред слога надолу слизаше пътечка, встрани обрасла с трева, но по средата издълбана подобно вада, цялата в изровени от водата камъчета. Между тях просветваха натрошени огледала от вътрешността на термос. Бяха с големината на крушево листо, но приличаха на следи от сърна, сякаш в отпечатъците на копитото се е събрала и блести вода. Много често рано сутрин наистина тук идваше сръндак — млад, червено-кафяв, с бяло петно на таза. Дохождаше сам и тичаше без посока или пък пристъпяше ситно напред-назад, вирнал глава към небето. В такива минути хълбоците му пулсираха силно, а сведените по-сетне рога биеха храстите и показалите се тук-там фиданки. Сърните го чакаха в горичката — залесен боров участък, много гъст, за човек почти непроходим, и още първия път, когато заекът го посети, откри, че може да лежи върху плътния пласт на игличките спокойно. Игличките бяха сухи, кафяви и прашни, а тук-там из тях имаше заровени сърнета. Ето защо той не се плашеше от хищници — явеше ли се лисица, нямаше нужда да бяга, тя предпочиташе сърнето. Безспорно това бе подло, но не го смущаваше особено — изглежда така бе устроен животът. Далеч от истинското достойнство вътрешно в себе си той дори спря, не както в предишните години, да се срамува от страха. Така веднъж недалеко минаха вълци и като знаеше, че такъв слаб и отпаднал не би могъл да им избяга, направо се вкамени. За късмет стъпките на глутницата се отдалечиха, без да свърнат към него, и изопна ухо — ужасът от тях се прехвърляше зад други баири. Не, такъв малодушен и предпазлив той не бе остарял — само беше започнал да разбира опасностите, а това го накара да опознае долината.
Опозна я не защото тя му се струваше интересна, а защото трябваше да я владее. Преди му беше лесно, преди можеше да бяга, да се премята през гръб, дори да търси приключения, да се сблъсква с непознати съседи, да се вслушва с умиление в различни гласове, да гледа с възторг как всичко около него се движи, как го зове, как го мами. Но сега това не биваше да се случва, сега то го разтреперваше, разширяваше ноздрите, изопваше ушите назад. Сега бе за предпочитане спокойствието, бе за предпочитане еднаквостта. Каква полза да получиш целия свят, ако заради туй загубиш собственото си тяло. За него доброволният избор между живота и смъртта бе свършил. Вече нямаше минало, нямаше и бъдеще, имаше само настояще, чрез което да преценява. И да се пази.
Затова той предпочиташе денем туфите от глог и дива груша, поразвеселени от някоя случайна ружа. Но не и пролет. Пролет, щом цъфнеше игликата, се любеха косовете и крилата им плющеха като платна. Знаеше това добре, както бе изучил всичко наоколо: къде има мравуняк (неговата пръст първа се показваше изпод снега, отгоре суха и надробена, но с дълбоки отвори, съвсем като ноздри; вместо мустачки край ноздрите растеше трева, винаги в основата си жълта — изглежда корените й бяха на влажно), къде шетат дивите прасета (те търсеха настървено луковиците на минзухара и под краката им оставаха огромни кафяви петна), къде се златее кукурякът — жълто-зелен, с цвят, наподобяващ по форма око, но око без зеница и без клепачи. Кукурякът най-често се показваше в дъбравите, а там скачането върху опадалите и излинели през зимата листа му напомняше тичането на плъхове. Недалече имаше силози за трошляк — обърнат надолу и пресечен конус с черно-сини от скалните плочки стени. На места върху синилката цъфтяха големи разложени парчета глина. Бреза и заблудено борче растяха там, недалеч от прогнилите вече подпори, о които при товарене се бяха удряли легените на самосвалите. На дъното обикновено лъщяха локви от дъжда, а в локвите — тиня, черна като омесен въглищен прах. Конусът беше пробит от леговището на ровина и път — много равен и сравнително прав за такава местност.
Но тази долина съвсем не бе толкова забравена, колкото изглеждаше. Освен рибарите, които палеха своите огньове край рудника, насам — рекичката беше солена — се спускаха и сърни, и овце, и напъдени от стопаните си за по месец кози. Хлопатарите изпълваха въздуха и ставаше дори весело — стига да нямаше със стадото куче. Често кучетата го подгонваха, мързеливи, тромави домашни песове, и той им се измъкваше лесно, което пък го правеше уверен. Толкова уверен, че се оставяше хората да го приближат. Обикновено това бяха пастири и той ги разглеждаше подробно — копчетата на ръкавите, гънките на дрехите, козирката на каскета. Беше забелязал нещо важно: единствени в тая долина, препълнена с всякаква пасмина, от птиците до лалугерите, се държаха естествено, не се страхуваха от нищо, бяха спокойни. Спокоен се опитваше да е и той, ала все пак едва през зимата се осмели да слезе до реката.