От едната страна на тази река се гънеше шосе и жп линия, а от другата светеше село. Нощем с лампите си улиците му горяха на кълба — топки огньове, завързани на ленти. Но до тях той така и не стигна — реката не замръзваше, а влачеше мазут. За разлика от онези поточета горе и при най-големия студ тук водата не се вледеняваше. Променяха се само дърветата и светлината между тях. Светлината ставаше синя. Короните пък или стояха като заковани, или се олюляваха едва-едва под тежкия напор на снега. Знаеше ги тези подробности, защото си беше избрал за убежище малка тополова горичка. Горичката беше рядка и ако се подгонеха, наистина нямаше къде да избяга, ала сред правите стебла бе толкова открито, че никой негов враг не смееше да се мерне. Лисиците стигаха най-много до пътечката. Там, върху един дънер, бе просната недобре одрана телешка кожа. Изгладнели и лакоми, забравили цялата си хитрост, нощем те се спираха да ядат и тогава от засада трясваше изстрелът. На тези изстрели той бе благодарен — те го спасяваха.
Веднъж попадна на патрон с ръждясала обковка и червен картон. Подуши го — миришеше на земя и огън, — но в тия две дреболии не предполагаше, че се скрие смъртта. Не очакваше да я срещне и на шосето. Една нощ, подгонен от фаровете, дълго скача по заледения асфалт, докато се появи завоят, зад който кривна встрани. В същия миг нещо го тласна изотзад, но ударът не бе силен и само го преметна. Навярно желаното не бе станало както трябва, защото той се намери далеч в канавката и малко зашеметен дълго стоя там, докато двамата мъже от вече спрялата кола излязоха и твърде изненадани, че не ги чака проснат на шосето, започнаха да го търсят.
— Няма го — каза тоя, който държеше фенерчето.
— Не може да бъде — отвърна другият, — ние го премляхме. Чух как издрънча.
Бе издрънчал ястребовият крак в бронята.
И да желаеше, и да не желаеше, той виждаше този крак всяка нощ и всеки ден. Костта лъщеше еднакво и на луната, и на слънцето — вертикална, най-тъничка по средата, но горе, където бе изтръгната, леко заоблена и удебелена. Отначало, когато бягаше, постоянно му се струваше, че и нещо заедно с него лети във въздуха — оса ли, глава на водно конче ли, или пеперуда, все едно — и много се учудваше как то го следва непрекъснато, как не се вдига към небето. Искаше му се да се отдръпне, за да не му пречи, да се скрие, да потъне, сякаш върши нереални постъпки, но нито веднъж не му се удаде да се разминат, нито веднъж другото не му измени и той свикна. Не беше със същата като неговата кожа, то нямаше и кожа, не се и оцветяваше, през зимата не попиваше сняг, но затова пък бе съвсем истинско и всичко, дори тази непрекъсната негова изправеност, показваше, че не може да се смеси с останалото, че го съпътства и ще го съпътства докрай. Приличаше му на сух стрък трева върху усмирено от горещини кътче.
След като оздравя и заякна, вдлъбнатинката, където то се намираше, спря да го измъчва. Усещаше болка само когато удряше костта в някой клон или когато при скок се изпъваше така, че гръбнакът се изопваше повече от обикновено. Затова спря да тича неразумно, а когато се миеше с предни лапи, миеше се бавно и дълго, без да се изправя докрай на задните си крака. В такива минути не изглеждаше примирен, а упорит, сякаш да внуши сам на себе си, че тая кост може да промени всичко, но не и собствените му привички. Все пак тя вече не беше зло, водещо към смъртта. Постепенно престана да бъде и страдание, дори тревога, а като че ли една от допустимостите, които стоят на своето място като ушите, като козината, като повдигнатата опашка и върху които се простира с неизменната си власт и самото му тяло. В ония дни с този птичи крак върху гърба той още не знаеше какво е загубил. Закачаше се с лалугерите, но предпазливо. Предпазливо тревожеше и дроздовете, без да предположи за миг, че с това съобразяване е изтървал вече напълно простотата на битието, неговото безгрижие и непоследователност. А без тези неща — кой да му внуши — идваше поражението.
В края на март горичката печално опустя. Без постоянните си обитатели дори тополите замряха в нерешителност. От тежестта на снега тук-там се чупеше клон, с пукот провисваше надолу, докато изтърсеният, вледенен товар се забиваше под короната като камък. Разтревожени за старите си гнезда, от време на време прелитаха врани, но без грак, сякаш подвластни на въдворената тишина и вездесъщия покой, който е особено осезаем, когато въздухът е студен, а слънцето все още не може да достигне земята. Така беше през деня, а нощем, особено ако имаше вятър, тъмнината изпиваше без остатък и най-малките звукове. Безмълвието изпълваше и него, и то целия, разпростираше се по кожата, по космите, по разперените му нокти, напластяваше се в мускулите му, но не като товар, а като въздушно, претъпкващо го с лекота, което пък го принуждаваше да тича. И той тичаше. Бе се научил да излиза на реката, после нарочно се втурваше назад, стъпваше с пълни лапи върху снега, удряше със задница само и само да си внуши, че не е един, че не е сам, но щом спреше, преставаше и шумът. Последният път бе толкова тихо, че даже се слиса. Очите му се замъглиха, ставите се вдървиха от умора, но въпреки това усети как кръвта много настойчиво се събира в главата му и го гони нагоре. Горе бяха храстите. Нарочно си избра посока към силно полегатия скат, предвидливо заобиколи мястото, където до телешката кожа се спотаяваше човекът, и без да дочака следващото смрачаване, турнал уши на гърба, заподскача. Спря се чак когато изгуби сили и отпадна, но щом се свести, съзря очакваното — малко встрани от убежището му, и то отчетливо, върху снега личаха големи жълти кръгове. Забравили ужаса от лисиците и от ловците, събратята му, а между тях може би имаше и негови синове, се бяха опитали да напомнят за себе си. Като всеки жив и той бе длъжен да направи същото, но не се зае да подражава. Стори му се безкрайно дълго това писане върху снега, сякаш оня скрит у всяко тяло поток при него бе пресъхнал. Близна оцветения сняг (от топлата боя на съперниците снегът бе станал солен), прозина се блажено — имаше се за хитър и за чевръст — и без да се опита да разбере точно къде е, умело замаскирал своето присъствие, се излегна под най-отдалечения храст. Уморен от безкрайното тичане, спа така, както отдавна не беше спал. Най-сетне краят на принудителното му отшелничество беше дошъл.