Когато се събуди, очакваше да му стане хубаво, но не се случи. За разлика от всяко друго необременено, непримамвано, неограбвано и поради туй свободно същество, него страхът несправедливо го бе надарил с памет. Наистина беше немислещ и не можеше да разсъждава върху живота и смъртта. Но оня непрекъснат житейски кръговрат, смяната на деня с нощта, раждането и краят, живото и мъртвото, днешното, миналото и другото, което идваше и което трябваше да се слее с всичко предхождащо го в едно, за да е цяло в един и същи миг, и това, което е било и което е, и което ще бъде, бяха вече неща разграничени. Той можеше да лежи, да бездейства, но едновременно и да предвижда. И точно в предвиждането бе онова негово утвърдено, зряло, неспасяемо вкопчване в живота, с което се мъчеше да подскача, да върви, да не спира, да не изчезва стъписан, озадачен, изопнал гърди. Изправи се и проточи врат. Върху мъха на големия камък отстреща димеше па̀ра, бе слънчево, но миришеше на снеговалеж.
Снегът падна няколко часа по-късно. Извил глава, той гледаше как постепенно небето посивя, гората също, а там, където се намираше гола клонка, снежинките се разтопяваха веднага. По долната страна на вейките се нанизваше синджир от капки, много малки, ситнеха, залавяха се за каквото се случи само и само да не се отронят. Нещо тъжно и същевременно обречено имаше в този техен ужас, в цялата тая предпазливост и напрежение да не тупнат долу, да не се заровят в белия пух, да не затворят кръга на своето пребиваване. Бе виждал и друг път: явеше ли се вятър, те мигом щяха да се скупчат в яростно запратено към земята ръбче или да се разпнат напълно вледенили се върху кората, но сега трепереха, гърчеха се, нареждаха се гъсто, гъсто, сякаш съсредоточени в някаква своя, само тяхна си далечина. Ала за далечното в този час той нямаше сетива — беше гладен. Разрови пръстта, потърси корен, загриза храста и пак се сви — под тежестта на бавното си рухване пред очите му падащата небесна лавина трошеше всичко. Най-вече въздуха. Усети, че му е трудно да привлече, да изсуши, да вклини изцяло в убежището на своята плът тоя въздух — лапичките, коремът, брадичката, гърбът му бавно потъваха в снега. Стана му топло и отново заспа, а когато се събуди, видя върху себе си небето — изпохапаната от дишането завивка по краищата си се бе заледила и заприличала на купол. Направи това, което всеки от неговия род правеше отколе: помръдна ноздри и се ослуша. Не чу никакъв звук. Нарочно проточи врат, гърбът му се издигна, забитият в прешлените ястребов крак изпука като суха съчка, не за друго, а сякаш само да прогони задушната тишина. Не скочи, а се зае да изтърсва от себе си снега и изпита необичайно чувство на удивление — покрай него някой друг, по-ранобуден, бе оставил следи.