Той познаваше силата на тези следи отдавна. Под тях зеленото миришеше на зелено, окапалата шума на узряла й нарочно настъпена с крак папрат, пръстта на повалено и набъбнало от влагата дърво, дървото пък на мравуняк, пръхкав, топъл, препълнен с растене. Имаше пропадане в тоя мирис, световъртеж и напор да се живее много силно и много твърдо, като насочено към небето дърво. (Небето трябваше да бъде топло.)
Ето как животът можеше да се върне изведнъж, да се измъкне от студените сенки, да напомни, че е тук, до теб или в тебе, да потисне тревогата, да затресе тялото с оня първичен и вездесъщ ритъм на разлюляна гора, да покаже, че е владян, но и винаги свободен със своята устойчивост, с онова, което е напред, което е недокоснато и може недокоснато да си остане, за да има за какво да се сменят дишащите, да се радват и да се блъскат, да враждуват и да се побратимяват, да се раждат, но и да умират. Опита се да се изправи на задните си крака и успя. Сега вече му заговори и вятърът, изпухтя с ноздри и тръгна по следите.
Тичаше по дирята, която на места се връщаше върху самата себе си, отскачаше встрани, губеше се сред къпините и накокошинилите се под снега боровинкови храстчета (храстчетата приличаха на бели ежове), избликваше отново, оплиташе равното, изчезваше и се улавяше с поглед. Очите, обонянието и слухът му не бяха живели така напрегнато отдавна. Той въобще не съобразяваше какво би могло да се случи, просто тичаше, тичаше, докато земята и небето се сляха в едно — изострила уши и замряла в отбранително движение, с изпъкнали като охлюва черупка очи го чакаше себеподобната му.
Не беше млад и знаеше как да постъпи. Трябваше да спре, докато зениците й свикнат с него, след това да я заобиколи, да завърти кръг, да опръска снега наоколо в жълто, да напрегне себе си, да я приближи, да я помилва с муцунка. Но не го направи. Сякаш полузамръзнала, тя все повече и повече се свиваше. Вместо да се яви променлив блясък, от очите й изчезна всякаква живинка, задните й лапи затракаха като камъни, а синкавият снежен прашец, който избухваше при всеки удар, направи синкава и самата й козина. Инстинктът му подсказа, че няма да е предпочетеният. С нежелания товар върху гърба си той бе по-различен от другите, беше опасност и съжителката му я беше страх. Усети се да трепери силно и замижа, неспособен да отвори очи, а когато клепачите му се вдигнаха, уплашената вече я нямаше. Беше превалила назад стръмнината, а снегът блестеше като стъкло.
Отначало му се стори, че това е невъзможно, че сънува, но долови неравномерното си дишане, бавно и непохватно се обърна на една страна, изопна корем и се отпусна. Всичко вече беше без значение — между света и сетивата му висеше мъгла. Беше сам. Малко по-късно долови как измокреният при тичането крайчец на опашчицата започва да замръзва и как при неспокойното му дишане блъска покривката като дръвце. Набъбваше и се слегваше самото му тяло — животът, щом бе съпротива, бе и присъствие и беше длъжен да му се подчини. Тръгна си без желание да гони с поглед следите, но зад една баирчинка се спря — личеше силна и прясна игра наоколо, а малко встрани ясно се открояваше вдлъбнатинка, която не сляга (това го знаеше добре) само от тежестта на едно тяло. Да живееш, изглежда, означаваше да обединяваш, да продължиш. Там бе викът на сърцето, а без тоя вик място върху земята нямаше. Усети оная самота, която обикновено не понася никой, защото не може да понесе сам себе си. Да можеше, би се разплакал — годините бяха го научили, че животът е винаги там, където светът се прескача с усилието, но за подобна среща тялото му вече нямаше стръв. С каквито и очи да гледаше на него, животът неизменно си оставаше трагичен: рано или късно си отиваше. Но той знаеше също, че в огромния простор, който е необозрим, за всекиго има неоткрито, никому неизвестно с пълните си подробности място и висшата справедливост на дишането е, че те приобщава към тези тайни, прави те част от тях и техния празник. Дори цветовете да потъмняват, дори звездите да замират съвсем, дори да олеква кръвта, дори зениците да угасват за това, което е пред тях, дори да надничаш само в себе си, все едно — да не гледаш, да не чувстваш, да не участваш, е невъзможно. А точно в това участие бе и празникът.