Не спа много добре, тъй като предстоящото ставане рано го безпокоеше. А когато сутринта отвори прозорците, небето беше заоблачено като преди, но въздухът изглеждаше по-свеж и той започна да се разкайва. Не беше ли прибързано и погрешно това негово предупреждение, че напуска хотела, не беше ли постъпка на болно и немеродавно състояние? Ако беше го поотложил, без да губи толкова бързо надежда, можеше да опита да се приспособи към венецианския въздух или да почака времето да се оправи. И сега щеше да прекара следобеда на плажа както вчера, наместо да бърза и да се обременява. Но беше вече късно. Сега трябваше да продължи да желае това, което бе пожелал вчера. Облече се и в осем часа слезе с асансьора до партера, за да закуси.
Когато влезе, бюфетът беше още празен. Докато седеше и чакаше да му донесат поръчаното, дойдоха още неколцина. Вдигнал после чашата с чая към устата, той видя да пристигат полските девойки заедно с компаньонката: строги и утринно свежи, но със зачервени очи, те се запътиха към масата си в ъгъла до прозореца. Веднага след тях до него се приближи със свалена фуражка портиерът и му обади, че било време да тръгне. Автомобилът чакал вън, за да закара него и други пътници пред хотел „Екселсиор“, отдето моторна лодка през частния канал на дружеството щяла да превози господата до гарата. Било крайно време.
Според Ашенбах съвсем не беше крайно време. До тръгването на неговия влак оставаше повече от един час. Ядоса се на хотелиерския обичай да изкарват предивременно пътниците и даде на портиера да разбере, че желае да закуси спокойно. Човекът си отиде колебливо, но след пет минути се появи отново. Невъзможно било колата да чака по-дълго. Тогава да тръгнела и да вземела куфара му, отвърна раздразнен Ашенбах. На определеното време той щял да използва обществената моторна лодка и моли да оставели нему грижата за неговото заминаване. Служителят се поклони. Доволен, че е отбил досадните подкани, Ашенбах довърши без бързане закуската си, нещо повече: поиска от келнера да му донесе вестник. Когато най-сетне стана, времето беше много напреднало. Но случи се така, че в същия миг през стъклената врата влезе Тадзио.
Тръгнал към масата на своите, той пресече пътя на мъжа с прошарените коси и високото чело, наведе скромно очи, тутакси след това ги вдигна отново по своя прелестен начин, погледна го право и меко и отмина. „Сбогом, Тадзио! — помисли Ашенбах. — Видях те за късо време.“ И като оформи действително помисленото с устните си — противно на навика си — и го изрече полугласно на себе си, той добави: „Бъди благословен!“
После наистина пое на път, даде на прислужниците за почерпка, изслуша добрите пожелания на дребния мълчалив управител във френски редингот и напусна хотела пешком, както беше дошъл, последван от прислужник, който носеше ръчния му багаж, и през белоцветната алея пряко през острова се отправи към кея. Качва се на парахода, сяда… и онова, което последва, беше страдалческо пътешествие, изпълнено с горест, минало през всички глъбини на разкаянието.
Беше познатото му пътуване през лагуната, покрай Сан Марко и нагоре по Големия канал. Ашенбах седеше на кръглата пейка отпред, опрял ръка на перилото и засенил с длан очите си. Обществените градини останаха назад. Пиацета се откри още веднъж в княжеската си прелест и се загуби, започна дългата редица на дворците. И когато водният път направи завой, показа се великолепно обтегнатият мраморен свод на Риалто. Пътникът все гледаше нататък и нещо в гърдите му се късаше. Атмосферата на града, тази леко гнилостна миризма на море и блато, която тъй силно го подтикваше да бяга — сега той я вдъхваше с дълбоко, нежно болезнено дишане. Мигар беше възможно да не е знаел, да не е помислял колко силно бе привързано сърцето му към всичко това? Онова, което днес сутринта беше половинчато съжаление, леко съмнение в уместността на постъпката му, сега се превърна в печал, в действителна болка, в душевна мъка — толкова горчива, че на няколко пъти изби сълзи в очите му и той си каза, че му е било невъзможно да я предвиди. Ала особено тежко поносима, навремени дори съвсем нетърпима му се струваше мисълта, че никога вече нямаше да види Венеция, че тази раздяла е завинаги. Тъй като за втори път бе се оказало, че градът го поболява, тъй като за втори път бе принуден да го напусне презглава, то занапред той трябваше да гледа на него като на невъзможно и запретено място, за което не беше дорасъл, и би било безсмислено да го навестява пак. Нещо повече, чувстваше, че ако сега си замине, срам и упорство би трябвало да го възпират да види наново, когато и да било, любимия град, за който дваж не бе намерил телесни сили. И този раздор между душевно влечение и телесна годност се стори изведнъж тъй тежък и важен за застаряващия мъж, физическото поражение тъй позорно, тъй наложително да бъде отбито, че той не проумяваше лекомисленото примирение, с което вчера без сериозна вътрешна борба бе решил да го понесе и признае.