Поне откакто разполагаше с необходимите средства да използва изгодите на световните съобщения както пожелаеше, той гледаше на пътешествията изключително като на хигиенична мярка, която сегиз-тогиз трябваше да бъде съблюдавана мимо всякакъв смисъл и всякакво желание. Зает прекомерно от задачите, поставяни му от неговото собствено АЗ и от душата на Европа, толкова обременен от задължението да твори, премного несклонен към развлечения и негоден да стане любител на пъстрия външен свят, той бе се задоволил напълно с оная представа за повърхността на земята, която всеки човек може да добие, без да се отдалечава много от мястото си, и никога не бе почувствал ни най-леко изкушение да напусне Европа. Особено откак животът му започна бавно да клони към заник, откак страхът му, че като художествен творец не ще успее да завърши делото си — тая загриженост, че часовникът може да отмери последния му час, преди да е дал своя дял и да принадлежи напълно на себе си, — не можеше вече да бъде отпъден като проста неоправдана приумица, външно битието му се ограничи почти изключително в хубавия град, станал за него истински роден кът, и в грубоватата вила, която си бе построил в планината и в която прекарваше всяко дъжделиво лято.
Пък и онова, което току-що бе го обзело внезапно и толкова късно, твърде скоро бе обуздано и оправено благодарение на разума и на самодисциплината, с която бе свикнал от младини. Той имаше намерение да допише до известно място творбата, която беше негова житейска задача, преди да се премести във вилата си, а мисълта да поскита из света, скитничество, което би го отвлякло за цели месеци от работата, му се виждаше прекалено вятърничава и неотговаряща на неговите планове, та не биваше да се занимава сериозно с нея. И все пак той прекрасно знаеше по каква причина и така ненадейно бе му се натрапило това изкушение. Той трябваше да признае пред себе си, че този копнеж по далечни и нови места, това буйно желание да се освободи, да отмахне бремето си и да забрави, беше порив за бягство, порив да се откъсне от творбата, от делничното място на една монотонна, студена и страстна служба. Наистина, той я обичаше, обичаше също тая съсипваща нервите, всекидневно подновяваща се борба между неотстъпчивата и горда, тъй често подлагана на изпитания воля и тая растяща умора, за която никой не биваше да знае и която творбата му по никакъв начин не биваше да издава с признаци на безсилие и вялост. Ала изглеждаше разумно лъкът да не се обтяга прекомерно и да не се задушава от вироглавие една тъй живо бликнала потребност. Той помисли за работата си, помисли за пасажа, дето и вчера, и днес беше принуден да изостави — пасаж, който като че не искаше да се подчини нито на търпеливо изглаждане, нито на бързо преодоляване. Той го провери отново, опита да пробие или срине препятствието, но някак изтръпнал от отвращение се отказа да предприеме нападението. Тук нямаше кой знае каква трудност, не — парализираха го скрупулите на неохотата, проявила се в една взискателност, която нищо вече не можеше да задоволи. Естествено, още като юноша той бе смятал взискателността за същина и съкровено естество на таланта и заради нея бе обуздал и изстудил чувството, защото знаеше, че то е склонно да се задоволи с едно приятно „горе-долу“ и с половина от съвършенството. Отмъщаваше ли си сега потиснатото чувство, като го напускаше, като отказваше да носи, да окриля и занапред изкуството му и отнемаше всяка наслада, всяка възхита от формата и израза? Не че това, което създаваше, беше лошо — една изгода на неговата възраст беше поне обстоятелството, че той спокойно и всеки момент беше уверен в майсторството си. Но докато народът тачеше високо това майсторство, той самият не се радваше и му се струваше, че на цялото му творчество липсват онези белези на пламенно, игриво настроение, които — като продукти на радостта — повече от каквото и да било вътрешно съдържание съставят важно предимство и даряват радост на читателите.