Той ставаше рано, както обикновено иначе при настойчив творчески порив, и беше един от първите на плажа, докато слънцето грееше още ласкаво и ослепително бялото море лежеше унесено в утринния си сън. Поздравяваше радушно пазача на бариерата, поздравяваше свойски и босоногия белобрад старец, който му приготвяше мястото, обтягаше кафявия сенник, избутваше мебелите вън на площадката и сядаше. Негови бяха после три или четири часа, през които слънцето се издигаше високо и добиваше страхотна мощ, през които морето се синееше все по-тъмно и по-тъмно и през които той можеше да вижда Тадзио.
Виждаше го да идва отляво по брега на морето, виждаше го да се появява отзад между кабините или пък внезапно и не без радостна уплаха установяваше, че е пропуснал идването му, че момчето беше вече тук, в синьо-бял бански костюм, който на плажа беше единственото му облекло. Подхванало е вече и привичните си занимания на слънце и по пясъка — тоя приятно нищожен, безделен и неспокоен живот, съставен от игра и почивка, от шляене, газене, къпане, гоненица, лежане и плаване, наглеждано и зовяно от жените на площадката, които с фалцетни гласове викаха името му: „Тадзиу! Тадзиу!", и при които то дотичваше с живи движения на ръцете, за да им разкаже какво е преживяло и да им покаже какво е намерило или уловило — миди, морски кончета. медузи и раци, конто се движат настрани. Ашенбах не разбираше нито дума от онова, което момчето говореше. Дори когато се касаеше за най-обикновени неща, до слуха му достигаше само неясно благозвучие. Непознатите слова превръщаха речта на момчето в музика, немирното слънце изливаше разточителен блясък върху него, а издигнатият кръгозор на морето съставяше винаги рамка и фон на неговата осанка.
Скоро съзерцаващият Ашенбах познаваше всяка линия и поза на това тъй изящно и свободно разкриващо се тяло, поздравяваше радостно отново всяка вече позната му хубава черта и неговият възторг, неговата нежна чувствена наслада нямаше край. Веднъж повикаха момчето да поздрави някакъв гост, навестил жените пред кабината. То дотича, дотича мокро може би от вълнение, отметна назад къдравите си коси и протегна ръка. Отпуснало се на единия крак, допряло земята с върха на пръстите на другия, то направи едно очарователно въртене и извиване на тялото, миловидно любопитно, свенливо от вежливост, кокетно по дворянски дълг. Друг път то лежеше изтегнато, увило банския чаршаф около гърдите си, облакътило нежно изваяната ръка върху пясъка и опряло брадичката си на едната длан. Онзи, когото викаха „Яшу“, беше клекнал до него и го ухажваше и едва ли можеше да се намери нещо по-очарователно от усмивката на очите и устните, която отличеното момче отправи към по-низшето, готовото да му служи. Или стоеше на брега досами водата самичко, встрани от близките си, съвсем близо до Ашенбах, право, сплело пръстите на ръцете си върху тила, люлееше се бавно на стъпалата си и мечтаеше в синевата, а през това време подплисваха малки вълни и миеха пръстите на краката му. Косите му с цвят на пчелен мед се виеха на къдрици над слепоочията и към врата, слънцето озаряваше мъха по горната част на гръбнака, изящно очертаните ребра на хармоничния гръден кош изпъкваха ясно под тънката обвивка на тялото, подмишечните ями бяха още плитки като у статуя, а подколенните лъщяха и синкавите жилки караха тялото му да изглежда направено от някакво прозрачно вещество. Каква дисциплина, каква прецизност на мисълта намираше израз в тази стройна и юношески съвършена снага! Обаче строгата и чиста, смътно дейна воля, която е била в състояние да извади на бял свят тая божествена статуя — не беше ли тя известна и свойска нему, човека на изкуството? Не действаше ли тази воля и в него, когато той, преизпълнен от трезва страст, освобождаваше от мраморната грамада на словото оная стройна форма, която бе съзерцавал в ума си и която изобразяваше като статуя и огледало на духовната красота на човека?
Статуя и огледало! Очите му обгърнаха благородната снага там, на края на синевата, и в бликналата възхита му се стори, че с този поглед проумява самата красота, формата като божествена мисъл, единственото и чисто съвършенство, което живее в духа, едно леко и дивно човешко изображение и символ, което беше поставено тук, за да бъде боготворено. Това беше опиянение и застаряващият човек на изкуството го приветства без всякакво опасение, дори алчно. Духът му се гърчеше в родилни мъки, творческият му порив започна да се вълнува, паметта му нахвърли изконни, усвоени през младите години мисли, неоживявани никога досега от собствен огън. Не беше ли чел някъде, че слънцето отвлича нашето внимание от интелектуалните неща и го спира на чувствените? Слънцето замайвало и обайвало дотам разума и паметта, че душата от удоволствие забравяла напълно същинското си състояние и се спирала в удивление и възхита върху най-хубавия сред озарените от слънцето предмети. Нещо повече: тя можела да се издигне после до още по-възвишено съзерцание само с помощта на нечие тяло. Ей богу, Амур постъпва също като математиците, които на неуки деца показват осезаеми образи на чистите форми. Така и този бог, за да ни разкрие видимо духовното, обича да си служи с формата и баграта на човешката младост, която украсява с целия блясък на красотата, за да я превърне в оръдие на спомена, и при гледката на която ние после пламваме в болка и надежда.