Така мислеше ентусиазираният Ашенбах и така само можеше да възприема нещата. И от морското опиянение и слънчевата мараня около него се разгъна една чудесна картина. Той видя стария чинар недалеко от стените на Атина, видя онова свещено сенчесто място, изпълнено с уханието на цъфналото дърво на невинността, което в чест на нимфите и на Ахелой красяха оброчни изображения и благочестиви дарове. Потокът течеше съвсем бистър над гладки камъни покрай дънера на широко разклоненото дърво, свиреха щурци. В тревата на склона, който се спускаше толкова леко, че легнал човек можеше да държи високо главата си, бяха седнали двамина, скрити от дневния зной: възрастен и момък, един грозен и един красив, мъдрец до достоен за обич. И между вежливи думи и остроумно ласкателни шеги Сократ поучаваше Федър какво са копнежът и добродетелта. Говореше му за жарката уплаха, изпитвана от дълбоко чувстваш човек, когато очите му зърнат някой символ на вечната красота; говореше за похотта на нечестивия и лош човек, който не помисля за красотата, когато види нейно изображение, и е неспособен за почит; говореше за свещената боязън, която обзема благородния човек, когато пред него се яви някое богоподобно лице, някоя съвършена снага — как той тогава изтръпвал, ставал безпаметен, едва се осмелявал да погледне натам и се прекланял пред оногова, който обладавал красотата, дори бил готов на жертвоприношение като пред статуя на бог, ако не трябвало да се страхува, че ще изглежда на хората като луд. Защото само красотата, Федър, е едновременно достойна за обич и зрима; тя е — запомни добре! — единствената форма на духовното, която ние възприемаме чувствено и можем да я понасяме чувствено. И какво би станало от нас, ако божественото изобщо, ако разумът и добродетелта и истината биха ни се представили чувствено? Няма ли да загинем и да изгорим от любов, както някога Семела пред Зевс? Така че за чувстващия човек красотата е път към духа, само път, само средство, малки Федър… И после този лукав ухажор изрече най-тънката мисъл, именно: че любещият е по-божествен от любимия, защото бог е в първия, не във втория — тая може би най-нежна, най-иронична мисъл, която някога е била помисляна и от която извират всяка дяволитост и най-потайното сладострастие на копнежа.
Щастие за писателя е мисълта, станала изцяло чувство, и чувството, което е в състояние да се превърне изцяло в мисъл. Такава пулсираща мисъл, такова точно чувство изпълваше и се подчиняваше на самотника тогава именно: че природата тръпне от блаженство, когато духът се прекланя в страхопочит пред красотата. Той внезапно пожела да пише. Казват наистина, че Ерос обичал безделието и бил създаден само за безделие. Ала на тая критична точка вълнението на Ашенбах се насочи към творчеството. Поводът беше съвсем безразличен. Един въпрос, един подтик за съкровено искрено изказване върху известна голяма и парлива проблема на културата и на вкуса бе преминал през духовния свят и стигнал до него, отпътувалия. Темата му беше много добре позната, беше за него лична преживелица и страстното желание да я озари със светлината на своето слово стана из един път непобедимо. И неговото желание беше да работи в присъствие на Тадзио, докато пише, да има пред очи като образец, осанката на момчето, да нагоди стила си по линиите на това тяло, което му изглеждаше божествено, и да отнесе неговата красота в духовната сфера, както някога орелът отнесъл троянския пастир във висините. Никога по-рано той не бе почувствал по-сладостно удоволствие от словото, никога не бе знаял толкова сигурно, че Ерос е в словото, както сега в тия опасно чудесни часове, през които на грубата си маса под сенника, със своя идол пред очите и музиката на неговия глас в ушите извайваше наспроти Тадзиовата красота малката си статия — оная страница и половина отбрана проза, чистотата, благородството и устремното чувство на която след късо време щеше да предизвика възхита у мнозина. Наистина е добре, че хората познават само прекрасната творба, не и нейните наченки, не и условията на нейното пораждане, защото познаването на източниците, от които е почерпил вдъхновение човекът на изкуството, често би ги докарвало в смут или уплаха и по този начин би унищожило въздействието на прекрасното. Странни часове! Странно отпускащ нервите труд! Странно оплодително отношение на духа с едно тяло! Когато Ашенбах прибра работата си и напусна плажа, той се чувстваше изтощен, дори разнебитен, и му се струваше, че съвестта му се оплаква като след някакъв разгул.