На следната заран, тъкмо когато се канеше да излезе от хотела и застана на откритата стълба, той забеляза, че Тадзио, вече на път към морето — при това сам, — се приближаваше към бариерата на плажа. Близко беше и се натрапваше желанието, простата мисъл: да използва случая и да завърже лесно, весело познанство с тогова, който несъзнателно бе му причинил толкова вълнение и смут, да го заприказва, да се порадва на отговора и на погледа му. Красавецът вървеше бавно, можеше да го настигне, и Ашенбах ускори крачките си. Настига го на дъсчената пътека зад кабините, иска да сложи ръка върху главата или рамото му, на устните му блести любезна френска фраза… Ала в този миг усеща, че сърцето му, може би и поради бързия ход, удря като чук, така че в това задъхване би могъл да говори само сподавено и треперливо; той се бави, мъчи се да се овладее, внезапно се страхува, че прекалено дълго вече върви по петите на красавеца, страхува се, че е обърнал вниманието му, че той ще погледне въпросително назад… и прави последно усилие, не успява, отказва се от намерението си и минава с наведена глава покрай него.
„Много късно! — помисли той в този миг. — Много късно!“
Но беше ли наистина много късно? Твърде възможно беше тази крачка, която той пропусна да направи, да го отведеше към нещо добро, леко и радостно, към целебно изтрезняване. Работата обаче беше там, че стареещият мъж не искаше да изтрезнее, че опиянението му беше много свидно. Кой би разгадал същността и отличителните белези на художественото творчество! Кой би проумял дълбокото инстинктивно сливане на благонравие и разюзданост, кой би казал в какво се състои то! Защото да не искаш целебно изтрезняване — това е разюзданост. Ашенбах не беше вече склонен да си прави самокритика; вкусът, умственият строй на възрастта му, самоуважението, зрелостта и късната простота не го предразполагаха да анализира подбуди и да решава защо не е изпълнил намерението си — дали от угризения на съвестта, от порочност или слабост. Беше объркан, страхуваше се, че някой — дори само пазачът на плажа може да е наблюдавал неговото тичане и после поражението му, много се страхуваше да не стане смешен. Всъщност сам той скрито в душата си се шегуваше със своя смешно-свещен страх.
„Поразен — мислеше той, — поразен като петел, който насред боя отпуска страхливо крилата си. Никой друг, сам бог пред гледката на достойното за обич сломява смелостта ни и смазва окончателно гордото ни намерение…“
Той си играеше, бленуваше и беше тъй прекалено надменен, та не можеше да се страхува от чувството си.
Не обръщаше вече внимание колко дни са изтекли от почивката, която сам си бе дал, дори не помисляше за завръщане. Беше си превел достатъчно пари. Тревожеше го единствено мисълта, че е възможно полското семейство да отпътува, ала той по тайни пътища узна — осведоми го между другото фризьорът в хотела, — че то било отседнало тук непосредствено преди неговото пристигане. Слънцето обгаряше лицето и ръцете му, възбудителният солен дъх засилваше самочувствието му. И както по-рано беше свикнал да пожертва тутакси всеки отдих, дарен му от съня, храната или природата, за да се залови за нова творба, така сега великодушно-непрактично запокити в опиянението и чувството си всичко онова, което слънцето, безделието и морският въздух бяха допринасяли всеки ден за неговото закрепване.
Сънят му беше лек, чудесно еднообразните дни бяха отделени един от друг от къси нощи, пълни с благато безпокойство. Наистина той се прибираше рано, защото денят му се струваше приключен в девет часа, щом Тадзио изчезнеше от зрителното му поле. Но още с първите утринни зори го разбуждаше някаква кротко пронизала го уплаха, сърцето му си спомняше за собственото си приключение, не го сдържаше вече в леглото, ставаше, загръщаше се леко срещу утринния хлад и сядаше до отворения прозорец в очакване изгрева на слънцето. Това великолепно събитие изпълваше с благоговение душата му, възвисена от съня. Призрачно стъклена здрачна бледина забулваше още небето, земята и морето, една гаснеща звезда още плуваше в нереална далечина. Но идваше полъх, крилата вест от недостижими покои, че Еос е напуснала съпружеското ложе, и започваше онова първо сладостно поруменяване на небесните и морски далнини, което свидетелства за чувствената същина на мирозданието. Приближаваше се богинята, похитителката на юноши, онази, която отвлякла Клит и Кефал и напук на завистта у всички олимпийски богове плувала в любовно блаженство с прекрасния Орион. Там на крайния предел па света валяха рози, начена ненаказано дивен разсвет и цъфтеж, осеяни и пронизани от зари малки облаци се носеха като услужливи амурчета в розова и синкава пара, пурпур заливаше морето, което сякаш се мъчеше с вълните си да го плисне напред, златни копия стрелваха отдолу към небесната вис, блясъкът се превърна в пожар, беззвучно, с божествено надмощие се надигаха жарава и огън, лумнаха пламъци и братовите свещени жребци с яки копита препускаха нагоре из вселената. Самотно будният мъж седеше, облян от разкошното лъчезарие на бога, затвори очи и остави сиянието да целува клепките му. Той удивен и смутено усмихнат възкреси някогашни чувства, ранни, скъпи терзания на сърцето, които бяха замрели в строгата служба на неговия живот и сега се завръщаха тъй странно преобразени. Той се унесе в размисъл и мечти, устните му бавно отрониха някакво име и все още усмихнат, с обърнато нагоре лице, сплел ръце в скута си, той повторно заспа в креслото…