Ала денят, наченал тъй огнено-празнично, беше, общо взето, странно приповдигнат и митично преобразен. Откъде идваше и произхождаше това тъй кротко и настойчиво дихание, което наподобяваше неземен шепот и внезапно заигра около слепоочията и ушите му? Бели перести облачета стояха на големи дружини по небето — сякаш пасяха стадата на боговете. Надигна се доста силен вятър и конете на Посейдон затичаха разгневени насам; имаше и бикове, покорни на бога със синкавите къдрици, които ревяха и с наведени рога бягаха напред. Ала между каменливите сипеи на по-отдалечения бряг вълните се мятаха нагоре като скокливи кози. Очарованият Ашенбах се видя обкръжен от един свято изопачен мир, преизпълнен от панически живот, и сърцето му забленува нежни приказки…
Много пъти, когато слънцето залязваше зад Венеция, той седеше на една пейка в парка, за да гледа Тадзио. който в бяло облекло с цветен колан играеше весело на топка на площадката от отъпкан чакъл; тогава на Ашенбах се струваше, че вижда Хиацинт, обречен да умре, защото го обичаха двама богове. Изпитваше дори болезнената завист на Зефир спрямо съперника, който забравял оракула, лъка и китарата, за да играе винаги с хубавеца; виждаше диска, насочен от жестока ревност, да улучва свидната глава и той пребледнял дигаше на ръце преломената снага, а цветето, поникнало в сладката кръв, носеше написана неговата безкрайна жалба…
Няма нищо по-странно и по-неудобно от отношението между хора, които се познават само с очи, които се срещат и гледат всеки ден, дори всеки час, но поради принудата на обичая или по собствена приумица са заставени да си придават вид на безразличие, да се разминават без поздрав и безмълвно като чужди. Между тях се носи безпокойство и свръхвъзбудено любопитство, истериката на една незадоволена, противоестествено потисната потребност да се опознаят и разговорят, а преди всичко някакво напрегнато уважение. Защото човек обича и почита човека, докато още не е в състояние да го прецени; копнежът е продукт на недостатъчно познание.
Между Ашенбах и младия Тадзио по необходимост трябваше да се създаде някаква връзка и познанство и по-възрастният можа да установи с нескрита радост, че неговото участие и внимание не останаха напълно неотвърнати. Какво например бе накарало красавеца, когато сутрин пристигаше на плажа, да не използва вече дъсчената пътека зад кабините, а винаги само предния път през пясъка покрай площадката на Ашенбах, за да се отправи бавно към кабината на близките си? Понякога дори минаваше толкова ненужно близко до него, че почти докосваше масата и стола му. Да не би притегателната и магична сила на едно властно чувство да действаше върху нежния си и безгрижен обект? Ашенбах всеки ден чакаше идването на Тадзио, а когато момчето се появеше, той понякога се преструваше, че е потънал в работа и привидно го оставяше да мине незабелязано покрай нето. Ала понякога дигаше очи и погледите им се срещаха. Случеше ли се подобно нещо, двамата бяха дълбоко сериозни. Нищо в интелигентното и достолепно изражение на възрастния не издаваше вътрешно вълнение, ала в очите на Тадзио имаше нещо изпитателно, някакво замислено запитване, походката му ставаше неуверена, той навеждаше очи към земята, после отново миловидно ги вдигаше и щом отминеше, нещо в държането му изглеждаше да изразява, че единствено възпитанието го възпираше да не се обърне.