Обаче една вечер стана другояче. Младите поляци — братът и сестрите — и тяхната гувернантка не се явиха на главното ядене в големия ресторант. Това разтревожи Ашенбах. След като се нахрани, все още обезпокоен от тяхното отсъствие, той се поразходи във вечерен костюм и сламена шапка на главата пред хотела в подножието на терасата и внезапно зърна под светлината на дъговите лампи подобните на монахини сестри с възпитателката и на четири крачки зад тях Тадзио. Навярно идеха от пристана, след като по неизвестна причина бяха вечеряли в града. Над водите трябва да е било хладно, защото Тадзио беше облякъл тъмносиня горна дреха със златни копчета, а на главата носеше съответна фуражка. Слънцето и морският въздух не бяха го ожарили, кожата му бе останала мраморно жълтеникава както в началото, ала днес той изглеждаше по-бледен от всеки друг път — било поради хладината, било поради белезникавия лунен светлик на лампите. Правилните му вежди се очертаваха по-рязко, очите му изглеждаха хлътнали и тъмни. Беше неописуемо хубав и Ашенбах — както много пъти досега — почувства с болка, че словото не е в състояние да предаде сетивната красота, а само да я славослови.
Той не очакваше тая свидна поява, тя дойде ненадейно и той не бе имал време да застави изражението на лицето си да бъде спокойно и достолепно. То сигурно издаваше открита радост, изненада и възхита, когато очите му срещнаха очите на отсъствалия, и в тази секунда стана нещо неочаквано: Тадзио се усмихна — усмихна му се красноречиво, свойски, очарователно и неприкрито с устни, които се разтвориха бавно в усмивката. Беше усмивката на Нарцис, който навежда лице над огледалната вода, онази дълбока, вълшебна, привличаща усмивка, с която той простира ръце към отражението на собствената си красота — едва забележимо разкривена усмивка, разкривена от безнадеждността на намерението да целуне прелестните устни на сянката си, усмивка кокетна, любопитна и леко мъчителна, обаяна и обайваща.
Онзи, който получи тая усмивка, побърза да си отиде с нея като със съдбовен дар. Беше тъй силно разтърсен, че се видя принуден да отбегне светлината на терасата и на градината отпред, да се зарее с бързи крачки в тъмнината на парка отзад. От гърдите му се изтръгнаха чудноват ропот и кротко предупреждение: „Не бива да се усмихваш така! Чуй, така не бива да се усмихваш никому!“ Отпусна се на една пейка, безпаметен вдъхваше нощното ухание на растенията. И облегнат назад с провесени ръце, обезсилен и на няколко пъти полазван от тръпки, той прошепна установената формула на копнежа — невъзможна тук, абсурдна, презряна, смешна и все пак свещена, достойна за почит дори тук.
— Обичам те!
През четвъртата седмица на своя престой в Лидо Густав фон Ашенбах установи някои неща, които се отнасяха до околния свят. Най-напред му се стори, че колкото повече сезонът се приближаваше към връхната си точка, гостите в хотела не се умножаваха, а по-скоро намаляваха и особено, че немската реч около него секва и заглъхна, поради което накрая в ресторанта и на плажа до слуха му стигаха само непознати звуци. После един ден при фризьора, когото сега посещаваше често, той улови в разговора една дума, която го озадачи. Човекът спомена едно германско семейство, което след къс престой току-що си отпътувало, и в бърборенето си добави ласкателно:
— Но вие останахте, господине, вие не се страхувате от тая напаст.
Ашенбах го погледна и повтори:
— Напаст?
Бъбривецът онемя, престори се, че работи усърдно и не е чул въпроса. И когато Ашенбах го повтори настойчиво. той заяви, че не знаел нищо, и се помъчи смутено-приказливо да отклони разговора.
Това се случи по обед. Следобед при пълно безветрие и страшен зной Ашенбах замина за Венеция, защото го обзе мания да последва младите поляци, които бе видял да поемат с гувернантката си пътя към пристана. Не намери идола си край Сан Марко. Но когато седна да пие чай до една кръгла масичка в сенчестата част на площада, внезапно подуши във въздуха един своеобразен аромат и сега му се стори, че той от няколко дни насам достига обонянието, без да прониква в съзнанието му — някаква сладникава миризма на лекарство, която напомняше за нищета, рани и съмнителна чистота. Той се замисли напрегнато и разбра каква беше тая миризма, привърши закуската си и напусна площада от насрещната на храма страна. В тесните улици миризмата беше по-силна. По ъглите се виждаха печатни обяви, в които общината предупреждаваше населението да не яде стриди и миди, както и да се пази от водата в каналите поради опасността от известни заболявания на храносмилателната система, нещо обикновено при такова време. Успокоителният тон па възванието беше ясен. Хората мълчаливо стояха на групи по мостовете и площадите; чужденецът се смесваше замислен с тях и се мъчеше да долови нещо.