Помоли един съдържател на продавница, подпрял се на сводовата врата между коралови нанизи и накити от фалшиви аметисти, да му обясни каква е тази фатална миризма. Човекът го измери с натежали очи, но бързо се оживи.
— Предохранителна мярка, господине! — отговори той с пъргави движения на ръцете. — Полицейска наредба, която трябва да се одобри. Това време потиска, сухият топъл вятър не е полезен за здравето. С две думи, разбирате ли… може би прекалена предпазливост…
Ашенбах му поблагодари и продължи пътя си. Но и на парахода, който го отвеждаше назад в Лидо, долови сега миризмата на обеззаразителното средство.
Завърнал се в хотела, той отиде тутакси в хола, спря до масата с вестниците и започна да ги прелиства. В другоезичните не намери нищо; местните съобщаваха за слухове, привеждаха несигурни числа, поместваха официални опровержения и изказваха съмнение в тяхната достоверност. Така се обясняваше отливът на германците и австрийците. Летовниците от други националности явно не знаеха нищо, не подозираха нищо и още не бяха разтревожени. „Би трябвало да се мълчи — помисли възбудено Ашенбах, като хвърли вестниците обратно на масата. — Това би трябвало да се премълчи!“ Ала в същото време сърцето му се изпълни със задоволство от опасността, която виснеше над околния свят. Защото и на страстта, както на престъплението, не допадат осигуреният порядък и благополучието на всекидневието, всяко разхлабване на гражданската структура, всяко объркване и всяко бедствие на света е добре дошло за нея, понеже смътно се надява, че може да получи облаги от това. Ето защо Ашенбах изпитваше някакво тъмно задоволство от официално потулените събития в мръсните улички на Венеция — тази зловеща тайна на града, която се сливаше с неговата собствена съкровена тайна и която той силно искаше да запази. Защото влюбеният не изпитваше друга, тревога освен тази, че Тадзио може да замине, и съзнаваше не без ужас, че не би имало смисъл да живее повече, ако това се случеше.
Сега той не се задоволяваше да благодари на дневния режим и на щастливата случайност за всяка близост и съзерцание на красавеца; той го преследваше, дебнеше го. Неделен ден например поляците не се вестяваха на плажа; той отгатна, че ходят на литургията в „Сан Марко“, запъти се бързешком нататък и като влезе от знойния площад в златистия сумрак на храма, завари търсения склонил глава над молебния стол и заслушан в богослужението. Тогава Ашенбах застана в дъното, стъпил на разпукания мозаичен под сред коленичили хора, които мълвяха и се кръстеха, и претрупаното великолепие на източния храм легна като пищно бреме върху сетивата му. Далече пред него ходеше, вършеше работата си и пееше тежко накиченият свещеник, виеше се тамянен дим и замъгляваше немощните пламъчета на олтарните свещи, но в това душно-сладко жертвено ухание като че леко се примесваше друго: миризмата на заболелия град. И през дима и трепкащите светлини той видя, че красавецът там отпред обърна глава, подири го и го съзря.
После, когато множеството се изля през отворените портали навън на светлия площад, дето гъмжаха гълъби, обаяният Ашенбах се скри в притвора, потули се, задебна. Видя поляците да излизат от черквата, видя, че сестрите и братът церемониално се сбогуваха с майка си и тя прекоси Пиацета, за да се прибере в хотела; установи, че красавецът, сестрите му и гувернантката поеха надясно през портата на часовниковата кула и свиха по Мерсериа. Той ги остави да вземат известна преднина и ги последва, последва ги тайно в разходката им из Венеция. Когато те се позастояваха някъде, той също се спираше, трябваше да се крие в гостилници и дворове, когато те се връщаха, за да ги пусне да минат покрай него; губеше ги, търсеше ги изпотен и изтощен по мостове и в мръсни задънени улички, изтърпяваше минути на смъртно терзание, щом внезапно ги съгледаше да идват насреща му в някой тесен пасаж, дето беше невъзможно да се укрие. Все пак не може да се каже, че страдаше. Умът и сърцето му бяха опиянени и крачките му се покоряваха на демона, комуто доставя наслада да тъпче с нозе разума и достойнството на човека.