После на едно място Тадзио, сестрите и гувернантката наеха гондола и докато се качваха в нея, Ашенбах се скри зад зида на една чешма, а малко време след като те се отделиха от брега, той направи същото. Обеща голяма почерпка на гондолиера и му нареди — говореше бързо и приглушено — да се движи незабелязано на известно разстояние подир оная гондола, която току-що завиваше там край ъгъла, И го побиха студени тръпки, когато човекът с мошеническата услужливост на сводник го увери в същия тон, че ще го обслужи, ще го обслужи добросъвестно.
И ето, облегнат на меки черни възглавници, той се плъзгаше и люлееше подир другата черна ладия с голяма човка, по следата на която го приковаваше страстта. Сегиз-тогиз я губеше от очи и изпитваше скръб и безпокойство. Но водачът му, опитен в подобни поръчения, съумяваше винаги с хитри маневри, чрез бързи завои по преки канали и скъсяване на разстоянието да доведе отново пред погледа му жадуваната гондола.
Въздухът беше тих и миризлив, слънцето жареше силно през омарата, която багреше небето сиво. Водата се блъскаше с бълбукане о дъски и камъни. Викът на гондолиера — ту предупредителен, ту приветен — сякаш по необяснимо споразумение получаваше отговор отдалеко в тишината на лабиринта. От малки, високо разположени градини над ронливи зидове виснеха кичури от бели и пурпурни цветове с ухание на бадем. В мътната сянка се открояваха арабски прозоречни рамки. Мраморни стъпала на черква се спускаха във водата; един просяк, седнал на тях, го увери настойчиво в нищетата си, протегна шапката си и посочи бялото на очите си, с което искаше да каже, че е сляп; търговецът на старини, застанал пред свърталището си, покани с угодливи жестове пътника да спре и да се отбие — сигурно хранеше надежда, че ще може да го измами. Това беше Венеция, ласкателната и подозрителна хубавица — този град, наполовина приказка и наполовина клопка за чужденци, в гнилостния въздух на който някога разточително е цъфтяло изкуството и който е нашепвал на музикантите люлчини, гальовно приспивни звуци. На приключенски настроения Ашенбах се струваше, че очите му пият подобна пищност, а слуха му милват такива мелодии; спомни си също, че градът е болен, но жаждата за печалба го кара да крие това — и още по-необуздано започна да се взира подир гондолата, която се мержелееше пред него.
Напълно объркан, той не знаеше и не искаше нищо друго, освен ла преследва непрекъснато разпалващия го обект, да мечтае за него, когато го нямаше, и като всички други влюбени да назовава с нежни думи дори само силуета му. Самотата, чуждата страна и щастието на едно късно и дълбоко опиянение го насърчаваха и увещаваха да си позволи без страх и свян всичко, дори най-причудливото. И веднъж, завърнал се късно вечерта от Венеция в хотела, той направи следното: спря се на първия етаж пред стаята на красавеца, обзет всецяло от някакъв шемет, облегна челото си до вратата и дълго време нямаше сили да се откъсне оттам въпреки опасността да бъде изненадан и заловен в едно толкова безумно положение.
Все пак имаше мигове на сепване и на известно опомняме „По какъв път съм тръгнал! — мислеше си той тогава поразен. — По какъв им съм тръгнал!“ Като всеки човек, комуто някои естествени заслуги вдъхват аристократичен интерес към собственото му потекло, той беше свикнал при всички достижения и сполуки в живота да си спомня за своите предци, да се увери поне мислено в тяхното съгласие, тяхното задоволство и тяхното уважение дори мимо волята им. Спомни си за тях и сега, тук, заплетен в такова недопустимо приключение, наклонен към такива екзотични безпътства на чувството, спомни си достолепната строгост, благонравната мъжественост на техния характер и тъжно се усмихна. Какво ли биха казали те? Но пък и какво ли биха казали за целия му живот, отклонил се от техния до такова израждане, за този живот под магичната власт на изкуството, върху който самият той някога в съгласие с буржоазните схващания на предците бе изказал такива иронични юношески съждения и който всъщност тъй много приличаше на техния живот! Той също бе служил, също бе едно време войник и боец като някои от тях — защото изкуството беше война, изтощителна борба, в която днес силите не стигаха за дълго. Живот на самообладание и на упорство, суров, непоколебим и трезвен живот, превърнат от него в символ на мирен и отговарящ на времето героизъм — да, той имаше право да нарече тоя живот мъжествен, имаше право да го нарече храбър и му се струваше дори, че Ерос, добил власт над него, по някакъв начин се отнася особено благосклонно и одобрява такъв живот. Та мигар не той главно бе стоял на такава почит у най-храбрите народи? Нещо повече: не се ли твърдеше, че той е царувал в техните градове благодарение на храбростта? Безбройни юнаци в древността са носили покорно бремето му, защото нито едно унижение, наложено от този бог, не е било смятано за унижение, а постъпки, които биха били означени като прояви на страхливост, ако бяха извършени с друга цел: падане на колене, клетви, пламенни молби и робско поведение — такива постъпки не са били позорни за любещия, обратно, той е жънел похвала за тях.