Така обаяният Ашенбах определи своя начин на мислене, така се мъчеше да си създаде опора и да брани достойнството си. Ала в същото време постоянно и упорито внимаваше, сякаш шпионираше, какви нечисти работи стават във вътрешността на Венеция, каква е онази авантюра на околния свят, която се сливаше загадъчно с авантюрата на собственото му сърце и подхранваше страстта му с неопределени, незаконни надежди. Обладан от неотразимо желание да узнае нещо ново и сигурно за положението и напредването на бедствието, той посещаваше кафенетата в града и се ровеше в местните вестници, тъй като през последните няколко дни те бяха изчезнали от масата в хола на хотела. В тях се редуваха твърдения и опровержения. Числото на заболелите и на умрелите беше двайсет, четирийсет, дори сто и повече, а тутакси след това или просто се отричаше всякаква поява на епидемия, или се свеждаше до съвсем единични, пренесени отвън случаи. Тук-там бяха вмъкнати предупреждения, опасения и протести срещу опасната игра на италианските власти. Не можеше да се узнае нищо сигурно.
Обаче самотникът беше уверен за себе си, че има особено право да участва в тайната и макар че това беше изключено, той изпитваше някакво своеобразно удовлетворение да се обръща със заплитащи въпроси към онези, които знаеха, но бяха се задължили да мълчат, да ги заставя изрично да лъжат. Един ден на закуска в големия ресторант той задържа на разговор управителя на хотела, оня дребен човек, който носеше френски редингот и стъпваше на пръсти. Той минаваше между масите, поздравяваше, надзираваше сервирането, поспря се и до масичката на Ашенбах, за да размени няколко любезни думи с него. Тогава гостът запита нехайно и уж между другото защо, ради бога, от известно време насам дезинфекцирали Венеция.
— Касае се — отговори тихо стъпващият служител — за полицейска мярка, взета по задължение, за да се възпрат своевременно всевъзможни увреждания или смушения на общественото здраве, които биха могли да бъдат предизвикани от душното и необичайно топло време.
— Полицията заслужава похвала — отвърна Ашенбах.
И след като размениха още няколко метеорологически бележки, управителят си отиде.
Още съшия ден след вечеря една малка група от странстващи певци дойде от града и спря в градината пред хотела. Двамата мъже и двете жени се наредиха до железния стълб на една от дъговите лампи и обърнаха озарени от бялата светлина лица към голямата тераса, дето обитателите на хотела, седнали на кафе и разхладителни напитки, се приготвиха с удоволствие да слушат народна музика и песни. Прислужници, момчета от асансьора, келнери и чиновници от управлението застанаха на вратите на хола и също се заслушаха. Руското семейство, за да изпита по-голяма наслада, поръча да свалят тръстикови столове долу в градината по-близо до артистите и седна в полукръг с доволно изражение на лицата. Старата им слугиня със забрадка, която наподобяваше тюрбан, се изправи зад господарите.
Мандолина, китара, хармоника и една дяволито играеща с тоновете цигулка зазвучаха под ръцете на просяците виртуози. Редуваха се ту музикални изпълнения, ту песни, а после по-младата жена с остър и писклив глас се събра за томителен любовен дует със сладникаво фалцетния тенор. Но като действителен талант и първенец на квартета се разкри недвусмислено другият мъж, китаристът, нещо като баритон буфо, почти без глас, но надарен мимически и със забележителна комическа енергия. Той често се откъсваше с китарата в ръце от групата на другите и се приближаваше с живи движения напред към рампата, дето неговите шегаджийства биваха възнаградени с насърчителен смях. Особено руснаците в градината бяха възхитени от тая голяма южняшка подвижност и го поощряваха с ръкопляскания и викове да се представя все по-дръзко и по-уверено.