Ашенбах седеше до балюстрадата и сегиз-тогиз разхлаждаше устните си със сместа от наров сок и сода, която искреше рубиненочервена в чашата пред него. Нервите му поемаха жадно скрипливите звуци и просташките томителни мелодии, понеже страстта парализирва взискателността и най-сериозно се отдава на вълнения, които трезвеността би приела хумористично или би отклонила недоволно. Скоковете на фокусника разкривиха чертите на лицето му в някаква застинала и вече болезнена усмивка. Седеше отпуснат, но всичко в него беше напрегнато от безгранична бдителност, защото на шест крачки стоеше Тадзио, облегнат на каменното перило.
Момчето стоеше там в белия си костюм с колана, в който сегиз-тогиз се явяваше на обед в ресторанта, с някаква неизбежна и вродена грация опряло лявата ръка на перилото, кръстосало нозете, сложило дясната си ръка на хълбока, и гледаше надолу към уличните музиканти с изражение, което едва ли беше усмивка, а само някакво съвсем повърхностно любопитство, слушаше от вежливост. От време на време се изправяше, изопваше снага и с изящно движение на двете ръце дръпваше бялата си блуза през кожения колан надолу. Понякога също — Ашенбах виждаше това възтържествувал, със замаяни сетива, но и с ужас — обръщаше нерешително и внимателно, но бързо и внезапно, сякаш искаше да го изненада, глава над лявото рамо към мястото на своя обожател. То не успяваше да срещне погледа му, защото някаква срамна загриженост принуждаваше тръгналия по крив път стареещ човек да наведе плахо очи към земята. В дъното на терасата седяха жените, които бдяха над Тадзио, и работата беше стигнала дотам, че влюбеният се опасяваше да не е обърнал внимание и да е събудил подозрения. Нещо повече: няколко пъти — на плажа, в хола на хотела и на площада Сан Марко — той бе забелязал с един вид вцепенение, че когато Тадзио беше близо до него, те го повикваха, гледаха да го държат по-настрана. Той трябваше да съзре в това държане страшно оскърбление, което караше гордостта му да се гърчи в непознати досега мъки, но съвестта му го възпираше да роптае.
Междувременно китаристът бе подхванал под собствен съпровод някакъв соло шлагер от три-четири строфи, точно по това време шестващ из цяла Италия; всеки път на рефрена останалите трима му пригласяха с пеене и всички останали инструменти, но сам той интерпретираше умело тоя рефрен по пластично-драматичен начин. Слаботелесен, с мършаво лице, изтощен, той стоеше на чакъла на известно разстояние от дружината си, бутнал мръсната мека шапка назад към тила, така че се виждаше гъст кичур червени коси. С държане, което издаваше нагла самоувереност, и под дрънкането на струните той мяташе в грубоват речитатив шегите си към терасата. Изпълнителското му напрежение беше толкова голямо, че жилите по челото му се издуваха. Не изглеждаше той да е от венециански произход, а по-скоро от расата на неаполитанските комици, наполовина сводник и наполовина комедиант, брутален и дързък, опасен и забавен. Песента му, изключително глупава по текст, поради гримасниченето, движенията на тялото, многозначителното примижаване и лигавата игра на езика в ъглите на устните придобиваше в устата му нещо двусмислено, неопределено непристойно. Из меката яка на спортната риза, макар иначе облеклото му да беше градско, израстваше тънка суха шия с необичайно голяма и сякаш гола адамова ябълка. Бледото чипоносо и безбрадо лице, по чертите на което трудно можеше да се определи възрастта му, изглеждаше разорано от гримаси и пороци, но двете бръчки, които се изрязваха упорито, властно, дори диво между червеникавите вежди, като че не подхождаха към хиленето на подвижната му уста. Обаче онова, което собствено най-вече обръщаше вниманието на самотника, беше обстоятелството, че тази подозрителна особа също като че ли разнасяше някаква присъща й подозрителна атмосфера.
Защото всеки път, когато отново започваше рефренът, певецът кривеше лицето си, стискаше в знак на поздрав ръцете си и нравеше смешна обиколка, която го заставяше да мине непосредствено покрай масата на Ашенбах, и при всяко минаване от дрехите и от тялото му лъхваше към терасата струя силна карболова миризма.
Щом завърши песента, той тръгна да събира пари. Начена с руснаците, които му дадоха на драго сърце, и после се изкачи по стъпалата. Колкото нахално бе се държал при изпълнението, толкова покорен се показа горе. Обикаляше дебнешката, раболепно и с ниски поклони масите, усмивка на ехидно подчинение разкриваше едрите му зъби, а двете бръчки все още стояха заканително между червените вежди. Хората оглеждаха с любопитство и известна погнуса това екзотично същество, тръгнало да припечелва хляба си, хвърляха с върха на пръстите монети в меката шапка и внимаваха да не се докоснат до него. Премахването на физическата дистанция между комедианта и порядъчните хора, колкото голямо и да е било изпитаното удоволствие, винаги предизвиква известно смущение. Той го чувстваше и се мъчеше да се извини чрез раболепие. Стигна до Ашенбах, а заедно с него стигна и миризмата, която сякаш не накара никого от околните да се замисли.