От всички тези неща англичанинът каза най-важните и приключи със следното:
— Ще сторите добре да си заминете още днес, а не утре. Обявяването на карантината няма да се забави повече от два-три дни още.
— Благодаря ви рече — Ашенбах и излезе от бюрото.
На площада нямаше слънце, но беше душно. Чужденци, които не знаеха нищо, седяха пред кафенетата или заобиколени от гълъби, стояха пред черквата и гледаха как птиците на орляци, като пляскаха с крилете и се избутваха една друга, кълняха подаваните им върху дланите царевични зърна. Обзет от трескава възбуда, тържествуваш, че обладава истината, при това с някакъв гаден вкус на езика и с фантастичен ужас в сърцето, самотникът крачеше напред-назад по плочите на разкошния двор. Премисляше една пречистваща и порядъчна постъпка. Можеше тази вечер след храненето да се приближи до накичената с бисери жена и да й каже това, което вече бе нахвърлил с думи: „Госпожо, позволете на един чужденец да ви посъветва да ви предупреди за нещо, което егоизмът крие от вас. Заминете незабавно с Тадзио и дъщерите си! Във Венеция е избухнала епидемия!“ После можеше на раздяла да положи ръка върху главата на оръдието на едно присмехулно божество, да се извърне и също да напусне това блато. Но в същото време чувстваше, че беше безкрайно далече от сериозното желание да направи такава стъпка. Тя ще го върне назад, ще го предаде на него самия: но който вече е извън себе си, не презира нищо друго така, както възможността да се разкае. Спомни си една бяла сграда, украсена с надписи, които блестяха във вечерния зрак и в прозрачната мистика на които бе се залутал неговият духовен взор; после си спомни за оня чудноват друмник, който бе събудил в него, стареещия мъж, юношески копнеж да скита в далечни и чужди страни; и мисълта за завръщане в родния край, за разсъдливост, трезвост, усилия и майсторство го отврати до такава степен, че лицето му се разкриви и доби изражение на физическо гадене. „Би трябвало да се мълчи! — пошепна той буйно. И после: — Ще мълча!“ Съзнанието за тайната, в която беше посветен, за неговата съвиновност го опияни, както нищожно количество вино опиянява уморен мозък. Картината на сплотения от такова бедствие и запустял град мина смътно през ума му и разпали в него надежди, които бяха непонятни, надхвърляха всички разумни граници и криеха някаква невъобразима сладост. Какво значение би имало за него нежното щастие, което преди малко за миг бе бленувал, в сравнение с тези очаквания? Какво значение имаше още за него изкуството и добродетелта в сравнение с облагите на хаоса? Той мълча и остана.