През тази нощ сънува страшен сън — ако с думата „сън“ може да се означи една физическо-духовна преживелица, която му се случи наистина, докато спеше най-дълбоко, абсолютно независимо от него и сетивно осезаемо, но без той самият да се виждаше да присъства и движи в пространството извън границите на тия събития. Мястото на действието беше по-скоро неговата душа и те нахлуваха отвън, като силом сломяваха съпротивата му — дълбока духовна съпротива, — преминаваха през нея и унищожаваха, опустошаваха цялото му съществование, културата на целия му живот. Началото беше страх, страх, удоволствие и тръпно любопитство към онова, което щеше да дойде. Цареше нощ, а неговите сетива бяха будни, защото отдалеко се приближаваше нещо смутно, бучене, смесен шум, трополене, трясъци, глух тътен, пронизителни ликуващи писъци и един определен вой от проточен звук „у“ — всичко пропито и страхотно сладостно заглушавано от дълбоко гукаща, безбожно упорита свирня на флейта, която с безсрамно напиране омагьосваше вътрешния мир. Ала той знаеше едно слово, мрачно, но назоваващо това, което идеше: „Чуждият бог!” Лумна огън с дим и тогава той различи планинска местност, подобна на тая около неговата вила. А в раздраната светлина на един горист връх между дънери на дървета и покрити с мъх раздробени скали се търкаляше и падаше един вихрен въртоп от хора и животни — цял рояк, бясно пълчище, което заля склона с тела, пламъци, гълчава и шеметни хора. Жени, които се препъваха в прекалено дългите си кожени поли, закрепени на коланите им, блъскаха дайрета над отметнатите назад глави и стенеха, въртяха буйно горящи, искрометни факли и обнажени мечове, стискаха в средата на телата им съскащи с езичета змии или носеха гърдите си в двете ръце и крещяха. Космати мъже с рога на челото и препасани с кожи, навеждаха вратовете си, вдигаха ръце и бедра, дрънкаха с железни легени и бясно биеха тъпани, а голи момчета, яхнали козли, за рогата на които се държаха, ги мушкаха с пръчки, накичени със зелена шума, и пищяха от радост, когато козлите подскачаха високо и ги хвърляха на земята. И всички тези възторжени хора надаваха като вой оня вик с меки съгласни и провлечено „у" накрая, едновременно сладостно и диво, нечувано досега. То ечеше ту като рев на елени, ту многогласно, безумно тържествуващо, насъскваха се един другиго с него за танц или мятане на нозете и не допускаха ни за миг да заглъхне. Но дълбоката, примамлива мелодия на флейтата заглушаваше властно всичко. Не подмамваше ли тя безсрамно настойчиво и него, който преживяваше това мимо волята си, да участва в необузданото тържество на последното жертвоприношение? Но голямо беше неговото отвращение, голям страхът му и честна волята му да пази своето от чуждия бог, от врага на непоколебимия и пълен с достойнство дух. Обаче шумът, воят, засилен многократно от екливата планинска стръмнина, растеше, взе превес и се превърна в пленително безумство. Съзнанието беше замаяно от миазми: от лютивата воня на козлите, от миризмата на запъхтени тела, от дъх на застояла вода и от още един, добре познат: дъх на рани и широко разпространена болест. Биенето на тимпаните тътнеше в сърцето му, мозъкът му се гърчеше в родилни болки, обзе го бяс, заслепление, замайващо сладострастие и душата му зажадува да се хване на хорото на чуждия бог. Отвиха и издигнаха високо огромния, издялан от дърво скверен символ — и всички тутакси зареваха още по-разюздано думата. Те вилнееха с пяна на устата, дразнеха се един другиго с похотливи движения и блудни ръце, смееха се и пъшкаха, мушкаха се с бодливите пръчки дълбоко в месата и ближеха бликналата кръв. Но сега с тях и сред тях беше сънуващият, той също се подчини на чуждия бог. Нещо повече: те бяха той самият, когато се нахвърлиха свирепо върху животните, избиха ги и започнаха да гълтат още димящи късове месо, когато върху разровената, покрита с мъх земя начена безкрайно смешение като жертвоприношение на бога. И неговата душа вкуси разврат, изпита беса на провала.
Нещастникът се събуди от сън с изтощени нерви, разнебитен и паднал безсилно под властта на демона. Вече не се плашеше от наблюдателните погледи на хората, нехаеше, че се излага на подозрението им. Пък и те вече бягаха, заминаваха си, голям брой кабини по плажа стояха празни, много маси в ресторанта бяха незаети, а в града рядко се виждаше чужденец. Изглеждаше, че истината се бе процедила и паниката не можеше вече да бъде възпирана въпреки здравата сплотеност на заинтересованите. Но жената с бисерния накит и близките й останаха, било понеже слуховете не бяха стигнали до нея, било защото беше твърде горда и безстрашна, та не искаше да отстъпи пред тях; Тадзио остана. И на замаяния Ашенбах се струваше навремени, че бягство или смърт може да прогони всичко живо наоколо, което само пречеше, стига той да остане сам с красавеца на този остров — тази чудовищна мисъл му се виждаше дори осъществима и нравственият закон готов да рухне всеки път, когато сутрин на брега спираше тежък, безотговорен, вторачен поглед върху възжелания или когато привечер го следеше недостойно по тесни улички, дето шареше потулваната отвратителна смърт.