Като всеки любещ той също желаеше да се харесва и изпитваше горчив страх, че това ще бъде навярно невъзможно. Прибави към облеклото си младежки отрадни подробности, слагаше си скъпоценни камъни и употребяваше парфюми, нуждаеше се често през деня от много време за тоалета си и сядаше нагизден, възбуден и напрегнат на масата си в ресторанта. Като гледаше пред себе си сладката младост, по която губеше ум, той се гнусеше от стареещото си тяло; прошарените му коси и острите черти на лицето му го караха да потъва в срам и безнадеждност. Нещо го тласкаше отвътре да се освежи и възстанови телесно; ходеше често при фризьора на хотела.
Увит в белия чаршаф, облегнал се назад на стола под грижливите ръце на бъбривия фризьор, той гледаше с изтерзан поглед отражението си в огледалото.
— Прошариха се — рече той с разкривена уста.
— Малко — отговори фризьорът. — И става по вина на една дребна небрежност, на безразличие към външните неща, понятна у видни личности, което обаче не може да бъде безусловно похвалено, още по-малко поради това, че тъкмо на такива личности малко подобават предразсъдъци по въпроса естествено или изкуствено. Ако строгата нравственост на известни хора по отношение на козметичното изкуство логически би се разпростряла и върху зъбите им, те биха предизвикали немалко негодувание. В края на краищата ние сме на толкова години, на колкото се чувстват духът ни, сърцето ни, а прошарените коси понякога означават по-действителна неистина, отколкото би означавала презираната корекция. Във вашия случай, господине, човек има право на естествения цвят на косите си. Ще ми позволите ли просто да ви върна вашия?
— Как ще го направите? — попита Ашенбах.
Тогава красноречивият фризьор изми косите на клиента с две води, една бистра и една тъмна, и те станаха черни като на млади години. После ги нави с машата на меки вълни, отстъпи крачка назад, огледа главата, с която бе се занимавал, и рече:
— Остава само да поосвежим кожата на лицето.
И като човек, който не може да свърши, не може да се задоволи, той непрекъснато и с все по-голямо усърдие минаваше от една процедура на друга Ашенбах, седнал удобно, неспособен да се съпротивлява, по-скоро възбуден и обнадежден от това, което ставаше, видя в огледалото, че веждите му се извиват по-решителни и по-правилни, че цепката на очите му се удължава, че блясъкът им се засилва благодарение на една лека багра върху долната клепка; видя по-надолу, там, дето кожата беше загрубяла и станала възкафява, да се пробужда една леко положена, нежна руменина, допреди малко бледите устни да изпъкват с малинов цвят, мъничките бразди по бузите и около устата и бръчките край очите да изчезват под помада и младежко дихание — видя с разтуптяно сърце един цветущ момък. Козметикът най-сетне привърши доволен работата си и по обичая на хора от тоя сорт поблагодари с мазна вежливост на тогова, когото беше обслужил.
— Незначителна поправка — каза той, като за последен път докосна с ръка клиента си. — Сега, господине, можете без колебание да се влюбите.
Очарованият замечтано-щастлив Ашенбах излезе смутен и плах. Вратовръзката му беше червена, а на широкополата сламена шапка се виждаше пъстра панделка.
Духаше прохладен бурлив вятър, валеше рядък и слаб дъжд, но въздухът беше влажен, гъст и изпълнен с гнилостни изпарения, пърхане, пляскане на крила и бучене гнетяха слуха; и на Ашснбах, трескаво възбуден под грима, се струваше, че духове на вятър от злобна порода се носят лудешки в пространството, че зловещи морски птици ровят, кълват и мърсят с курешки храната на осъдения. Защото знойната задуха убиваше всяко желание за ядене и се натрапваше представата, че ястията са отровени със заразителни вещества.
Тръгнал по следите на красавеца, едно следпладне Ашенбах навлезе дълбоко във вътрешния лабиринт на болния град. В пълна невъзможност да се ориентира, тъй като тесните улички, каналите, мостовете и площадчетата на лабиринта си приличаха много, неуверен вече и в посоките, той имаше една-единствена мисъл в главата; да не загуби от очи жадно преследвания образ. И принуден към позорна предпазливост, той се прилепваше към зидовете, търсеше закрила зад гърбовете на хора, които вървяха пред него, и дълго време не усещаше умората и изтощението, нанесени на ума му от чувството и от непрекъснатото напрежение на тялото. Тадзио вървеше сам отзад, в тесните улички той обикновено оставяше своите сестри с вид на монахини и гувернантката им да минат пред него, и останал сам, сегиз-тогиз извръщаше тава над рамото, за да се увери с един поглед на своите своеобразно здрачносиви очи, че влюбеният в него мъж го следва. Той го видя и не го издаде. Опиянен от това убеждение, подмамен напред от тези очи, воден от своята страст като кученце на връвчица, любещият се прокрадваше подир неподобаващата му надежда… И въпреки всичко в края на краищата се видя измамен: загуби ги от очи. Поляците бяха минали по един мост с тесен свод отдолу, но високата дъга на перилата ги скри от него и когато сам стигна горе, вече не ги намери. Подири ги с поглед в три посоки — направо и от двете страни по тесния и мръсен кей, но напусто. Изнервен и отпаднал, той накрая се видя принуден да се откаже от по-нататъшно дирене.