Главата му гореше, тялото му беше покрито с лепкава пот, вратът му трепереше и той се огледа наоколо за нещо освежително в момента. Пред малка продавница на зеленчук си купи плодове — презрели меки ягоди — и започна да ги яде, както вървеше. Пред него се откри неголям площад, пуст, като че омагьосан, и той го позна: именно тук преди седмици взе неосъщественото решение за бягство. Отпусна се на стъпалата на водоема насред площада и облегна глава върху кръглата каменна ограда. Беше тихо, между камъните на настилката растеше трева, виждаха се пръснати отпадъци. Между окъртените, нееднакво високи къщи наоколо имаше една подобна на палат с балкони с каменни лъвчета и с остросводести прозорци, зад които цареше пустота. В приземния кат на друга се помещаваше аптека. Пориви от топъл вятър довяваха сегиз-тогиз карболова миризма.
Той продължаваше да седи там, той, майсторът, достолепният писател, авторът на „Клетник“, който в такава образцово чиста форма бе се отрекъл от бохемството и мътните глъбини, бе изоставил симпатията си към бездните и отритнал отритнатото, той, високо издигналият се, който — превъзмогнал знанията си и освободил се от всякаква ирония — беше свикнал с любезностите на масовото доверие, той, чиято слава беше официална, чието име бе превърнато в дворянско и по чийто стил караха юношите да се образоват — седеше там с притворени клепки, изпод които сегиз-тогиз стрелваше встрани и тутакси се скриваше един ироничен и смутен поглед, а отпуснатите му устни, поиздути с помощта на козметиката, отронваха отделни думи от онова, което наполовина задрямалият мозък създаваше с причудливата логика на съня.
„Защото красотата. Федър, запомни добре, само красотата е божествена и в същото време зрима, ето защо тя е пътят на чувственото, малки Федър, пътят на артиста към духа. Но вярваш ли, драги, че би могъл да добие някой ден мъдрост и истинско мъжко достойнство онзи, за когото пътят към духовното води през сетивата? Или по-скоро вярваш (свободен си да вземеш каквото искаш решение), че този път е опасно приятен, наистина погрешен и греховен път, който неизбежно ще заблуди човека? Защото трябва да знаеш, че ние, поетите, не можем да вървим по пътя на красотата, ако Ерос не стане наш спътник и дори водач. Дори ако сме герои по свой начин и дисциплинирани воини, ние пак сме като жените, защото се възвисяваме чрез страстта и нашият копнеж трябва да остане любов — тя е наша наслада и наш позор. Виждаш ли сега, че ние, поетите, не можем да бъдем нито мъдри, нито достойни? Че неизбежно ще се заблудим, неизбежно ще останем порочни и авантюристи в чувството? Майсторството на нашия стил е лъжа и шутовщина. нашата слава и почетно звание — фарс, доверието на множеството в нас — крайно смешно, възпитанието на народа и на младежта посредством изкуството — рисковано начинание, което трябва да се забрани. Та мигар е годен за възпитател онзи, комуто е вродено непоправимо и естествено влечение към бездната? Нам се иска да я отречем и добием достойнство, ала каквото и да правим, както и да въртим, тя ни привлича. Тогава да се отречем от разлагащото познание, защото познанието, Федър, не обладава достойнство и строгост; то знае, разбира, прощава, няма твърдост и форма; то храни симпатия към бездната, то самото е бездна. Значи да отхвърлим решително познанието и занапред да насочваме всичките си усилия единствено към красотата, сиреч към простотата, величието и новата строгост, към новата непринуденост и формата. Ала формата и непринудеността, Федър, водят към опиянения и похот, може би ще отведат благородния човек към страхотно чувствено престъпление, отхвърлено от неговата собствена прекрасна строгост като мерзко, водят към бездната, към бездната и те. Нас, постите, казвам, те ще отведат там, защото ние не сме в състояние да полетим нагоре, ние сме в състояние само да се отклоним от правия път. Сега аз ще си отида, Федър, ти остани тук; чак когато ме загубиш от очи, тръгни и ти."