Той беше някога млад и груб в съгласие с времето и — зле напътен от него — направи всеявно погрешни стъпки, бе претърпял несполуки, бе се излъгал, бе се провинявал в думи и дела спрямо тактичността и благоразумието. Обаче доби онова достолепие, според което, както твърдеше той, на всеки голям талант били вродени естествен порив и жило; може да се каже дори, че цялото негово развитие беше съзнателен и упорит възход към достолепие, нехаен спрямо всички задръжки на съмнението и иронията.
Живата, духовно незадължаваща осезаемост на образите служи за развлечение на широките буржоазни маси, обаче пламенно категоричната младеж се увлича само от проблематични неща, а Ашенбах беше проблематичен, бе и категоричен като всеки млад човек. Той бе служил робски на духа, бе експлоатирал до пълно изчерпване познанието, бе смилал зърното за посев, бе издавал тайни, бе подозирал таланта и вършил предателство спрямо изкуството… Нещо повече. Докато неговите творби забавляваха, възвисяваха и оживяваха изпълнените с вяра читатели, той, младият художествен творец, със своите цинизми за съмнителната същина на изкуството и на художественото творчество изобщо бе довеждал двайсетгодишните младежи дотам, че те затаяваха дъх.
Но изглежда, че един благороден и способен дух не става тъй бързо и напълно безразличен към нищо друго, както към лютивото и горчиво дразнене на познанието, и сигурно е, че горестно добросъвестната дълбочина на младежа означава плитчина в сравнение с твърдото решение на мъжа, станал вече майстор, да отрича знанието, да го отхвърля, да го отминава с гордо вдигната глава, ако то е в състояние макар и мъничко да парализира, да обезсърчи, да унизи волята, делото, чувството и дори страстта. И как другояче би могло да се тълкува прочутият разказ за „Клетника“, ако не като изригване на погнусата срещу непристойния психологизъм на епохата, въплътен в образа на оня мекушав и глупав полумошеник, който се докопва до съдбата си чрез измама, като от безсилие, от порочност, от етична неустойчивост тласка жена си в прегръдките на едно кьосе и си мисли, че скрито има право да върши недостойни работи? Страшната сила на словото, с която тук се осъжда осъдителното, възвести отказването от всяка морална мнителност, от всяко симпатизиране на порока, отричането от вялата догма за състраданието, която повелява да разбираме и да прощаваме всичко… И онова, което се подготвяше, дори вече се бе извършило тук, беше „чудото на възродената непринуденост“, за което малко по-късно изрично и не без тайнствено натъртване стана дума в един от диалозите на автора. Странна зависимост!!! Духовна последица на това „възраждане“, на това ново достойнство и нова строгост ли беше обстоятелството, че по същото време започна да се наблюдава едно почти чрезмерно укрепване на чувството за красотата, оная възвишена чистота, простота и хармоничност на формата, които оттогава насам придаваха на творбите му един тъй сетивен, дори преднамерен облик на майсторство и класицизъм? Ала морална решителност отвъд знанието, отвъд освобождаващото и възпиращо познание — не означава ли тя, от друга страна, опростяване, довеждане на хората и на душата им до нравствена наивност, а следователно и до засилване на напора към злото, към запретеното, към нравствено невъзможното? И няма ли формата две лица? Не е ли тя едновременно нравствена и безнравствена: нравствена като резултат и израз на самодисциплината, а безнравствена и дори противонравствена дотолкова, доколкото по природа крие в себе си известно морално безразличие, нещо повече — като явно се стреми да превие моралността под скиптъра на своята горда и неограничена власт?