Той не ги чу, нито видя до два часа следобед, когато те слязоха във фоайето, сформирайки невероятен екип за посрещането на пристигащите делегации. Сега пред централния вход се вихреше сняг. Цигерли вярваше, че противното време само ще подчертае привлекателността на стария хотел — спасителен пристан от бурята, както самата Швейцария.
Първата лимузина спря на алеята и остави двама пътници. Единият беше самият хер Рудолф Хелер — дребен възрастен мъж, облечен в скъп тъмен костюм и сребриста вратовръзка. Неговите леко затъмнени очила подсказваха за проблеми с очите, а енергичната му, припряна походка оставяше впечатлението, че независимо от напредналата му възраст, той е човек, който може да се грижи за себе си. Хер Цигерли го приветства с добре дошъл в „Долдер“ и стисна подадената му ръка. Тя сякаш бе направена от камък.
Хелер бе съпроводен от неприветливия хер Кепелман. Той може би бе с около двайсет и пет години по-млад от Хелер, с късо подстригана, прошарена на слепоочията коса и зелени очи. Хер Цигерли бе виждал полагаемата му се част от бодигардове в „Долдер“ и Кепелман със сигурност беше от този тип хора. Спокоен, но бдителен, тих като църковна мишка, стабилен и силен. Смарагдовозелените му очи бяха ведри, но постоянно шареха. Хотелиерът погледна към Елена и видя, че погледът й е насочен към хер Кепелман. Може би грешеше за Оскар. Може би мълчаливият Кепелман беше най-щастливият мъж на света.
Американците пристигнаха след това: Брад Кантуел и Шелби Съмърсет, съответно главен изпълнителен директор и директор по производствените въпроси на „Систех Комюникейшънс, Инк.“ от Рестън, Вирджиния. От тях се излъчваше съвършена изисканост, каквато хотелиерът не бе свикнал да вижда у американци. Те не бяха много дружелюбни, нито говореха високо по мобилни телефони, когато влязоха във фоайето. Кантуел говореше немски толкова добре, колкото и хер Цигерли, и избягваше да гледа събеседника си в очите. Съмърсет беше по-любезният от двамата. Поизносеното синьо сако и леко смачканата раирана вратовръзка, както и провлеченият говор на висшата класа, го определяха като колежанин от източните щати.
Хер Цигерли каза няколко приветствени слова и се оттегли безшумно. Това бе нещото, което правеше изключително добре. Докато Елена водеше групата към стълбището, той се вмъкна в кабинета си и затвори вратата. „Впечатляваща група мъже“ — помисли си хотелиерът. Очакваше много добри резултати от тази сделка. Собствената му роля в това начинание, колкото и малка да бе тя, беше изиграна прецизно и със спокойна компетентност. В днешния свят такива качества имаха малка стойност, но бяха крайъгълният камък в миниатюрното царство на хер Цигерли. Той подозираше, че мъжете от „Хелер Ентърпрайзис“ и „Систех Комюникейшънс“ вероятно се чувстваха по същия начин.
В Централен Цюрих, на тиха уличка близо до мястото, където буйните зелени води на река Лимат се вливаха в езерото, Конрад Бекер се приготвяше да затваря частната си банка в края на работния ден, когато телефонът на бюрото му деликатно избръмча. Технически погледнато, оставаха пет минути до приключване на работата, но той се изкуши да остави апарата да си звъни. От практиката си знаеше, че само проблемните клиенти телефонират толкова късно следобед, а денят му и бездруго беше достатъчно труден. Въпреки това, като добър швейцарски банкер, вдигна слушалката и машинално я приближи до ухото си.
— „Бекер и Пул“.
— Конрад, Шелби Съмърсет се обажда. Как си, по дяволите?
Бекер тежко преглътна. Съмърсет беше името на американеца от ЦРУ — или поне така се наричаше самият той. Банкерът силно се съмняваше, че това е истинското му име.
— Какво мога да направя за вас, господин Съмърсет?
— Като начало, зарежи формалностите, Конрад.
— А по главния въпрос?
— Можеш да слезеш до Талщрасе и да се качиш на задната седалка на сребристия мерцедес, който те чака там.
— И защо бих искал да направя това?
— Трябва да те видим.
— Къде ще ме отведе мерцедесът?
— На едно приятно местенце, уверявам те.