- Сигурно сте виждали снимките на Илва - каза тя, обръщайки се към Руар, - направени, след като бе намерена.
Той не отговори.
- Тази е от абитуриентския бал, през пролетта на същата година. Искам да я видите, защото тя, нашата дъщеря, бе такава - подаде му тя снимка в рамка.
Позна я от другите снимки. Кестенява коса, спускаща се на вълни изпод червена шапчица; правилни черти на лицето; кафяви очи; пълни устни. Хубаво момиче, понечи да каже той, но се спря. Върнал снимката, той забеляза известна прилика с майката, сякаш остатъци от момичешките черти бяха замръзнали върху кукленското й лице.
- Благодаря - каза Руар и докосна ръката й.
Изведнъж му хрумна в колата:
- Можеш ли да стигнеш до мястото, където са я намерили?
Нина го изгледа отстрани:
-Атище успееш ли?
До полета му оставаха още няколко часа. Руар не знаеше защо бе поискал това.
- Предполагам, че там едва ли ще има някакви следи. След пет години - каза Нина.
Той се усмихна:
- Никога не се знае какво ще изскочи, когато от Осло пристигне суперследовател.
Нина Йебсен се усмихна в отговор:
- За твое съжаление, съм запозната толкова добре със средата ви, че не падам ничком от възхищение.
Харесваше му дразнещия й тон. Ако не бе билетът за обратния полет тази вечер, щеше да я покани на бира. Руар погледна ръцете, държащи волана. Няколко пръстена на пръстите и всичките с камъни.
- Проблеми с Викен ли имаше? - осмели се да попита той. - Затова ли напусна?
Усети, че търси доверие, към каквото познанство, продължило само няколко часа, не предразполагаше. Тя обаче му отговори:
- Не, не е заради това. Знам, че на мнозина им е трудно с него. Аз нямах проблеми. Дори бих казала, че той ми харесваше.
Руар й вярваше. От Викен се възхищаваха онези, които не се бояха от него като от чума. И все пак, доколкото той знаеше, тя бе напуснала заради мечешките убийства, но не я разпитва повече.
Тя настрои джипиеса и свърна от шосето според указанията му.
- Не знам точно къде е.
Движеха се по път между полетата по посока на гората.
- Ако се съди по доклада, трябва да е точно пред нас.
Докато паркираха, слънцето се скри зад планините на югозапад. Небето придоби тъмносин оттенък, оставайки така ясно, както посред бял ден. Натъкнаха се на следи от ботуши в меката горска почва. Руар тръгна напред. И изведнъж спря рязко. Зад няколко калунови храсти до дървото под скалата имаше някакви неща. Той закрачи през калуната. Там имаше фенер с дебела восъчна свещ. Тя не гореше, но изглежда бе горяла доскоро, защото до нея лежеше букет цветя, а във ваза имаше пет свежи рози.
- Изглежда, че го намерихме - констатира Нина Йебсен, заставайки до него.
Известно време мълчаха. Руар си спомни какво е да стоиш до гроба на човек, по когото тъгуваш. Изведнъж усети със сигурност, че между двете убийства има връзка. Като че ли самото място му го каза - дърветата; пътечката, навлизаща, навътре; но най-вече цветята и тази свещ. Знаеше, че в тези интуитивни догадки няма и капка здрав смисъл, че те по-скоро са желани, а не полезни. „Стегни се, Руар! - изкомандва си той. - Пълна концентрация. Пета степен.” И когато се обади на Викен от летището след два часа, вече бе събрал цяла купчина рационални аргументи, за да убеди инспектора да продължат да работят по бергенската следа. Нараняването на очите и удара по главата с камък бяха само два от тях.
Не успя обаче да спомене и един аргумент, преди Викен да каже:
- Канех се да ти изпратя съобщение с материали за полицейското управление в Берген. Ще успееш ли да го приемеш, преди да си тръгнеш оттам?
Руар му съобщи къде е и че самолетът каца в Осло.
Викен изруга:
- Значи се налага да се отиде още веднъж. Имаме нова следа по случая с Илва Рихтер - и му разказа какво бе намерила Лис Бйерке в калъфката във вилата си. - Когато се върнеш, ще ти кажа на кого го е дала! - извика той.
Руар, разбира се, не възнамеряваше да му каже, че много отдавна се е досетил.
19
Събота, 3 януари
Лис извади пакет „Марлборо”. Той бе почти празен. Трябваше да си купи и още нещо. Дамски превръзки и нещо за пиене.
Отскочи до магазина. Погледна мобилния си телефон. Имаше есемес от Рике. И от футболиста, който, учудващо, се казваше Йомар. Тя все още бе с якето му.
Рике бе написала: „Бащата на 3. пита на погребението за теб. Дадох му адреса ти в Норвегия. Забравих да ти кажа. Надявам се, че нямаш нищо против”.
„Имам!” - изпадна в ярост тя и дори може би го произнесе на глас. Много беше против бащата на Зако да има адреса й. За какво му бе? Прогони тази мисъл по-надалече. Представи си, че я вади от себе си, прикачва й крила на врана и я пуска в студената тъмнина над Осло. Така се бе отървавала от мислите си, когато бе тийнейджърка. Сега обаче не се получаваше.