Есемесът от Йомар гласеше: „Обади ми се! Трябва да поговорим”.
Тя стоеше до хладилната витрина в магазина и изведнъж почувства колко бе хубаво, че той все още иска да се срещнат. Набра номера му. Той, изглежда, въобще не се учуди, когато чу гласа й. Прие го като нещо, разбиращо се от само себе си. Тя така се ядоса, че изпита желание да затвори веднага, но се взе в ръце. Не искаше да изглежда инфантилна и капризна, каквото бе всъщност.
- Какво толкова важно имаш да ми казваш? Да не си спечелил мач? - бе доволна от тона си. Сарказмът й бе много точно дозиран.
- Футбол ли? Не се опитвай да говориш за работа с мен. Ще чуеш, когато се видим.
- А ще се видим ли?
- Да.
- Кой го казва?
- Ти.
- По-добре не лъжи.
След това се укори за податливостта си.
Пред касата имаше опашка. Нещо се бе случило. Лис се надигна на пръсти, за да разбере какво там не бе в ред. Много висока и дебела жена ругаеше пъпчивото момче на касата. В този момент дойде още един служител в магазина - на около четиридесет години, с гъста черна прошарена коса.
- С какво мога да ви помогна? - попита той на развален норвежки.
- Вие ли сте шефът тук?
- Тази вечер - да.
Жената плесна с ръце:
- Вашият дръвник отказва да чекира покупките ми.
Предполагаемият управител погледна въпросително момчето на касата. Преди то да успее да отговори, жената започна отново да ругае:
- Твърди, че в магазина имало ограничение за количеството мляко. Истина ли е?
Началникът произнесе отчетливо:
- По принцип, не.
- По принцип ли? Тоест в този проклет магазин има ограничение за количеството мляко? Вие какво, имате инструкции за въвеждане на такова ограничение ли? - все повече и повече се самонавиваше тя.
Лис видя, че бута три колички, пълни догоре с кутии с мляко.
- Имаме и други купувачи - обяви момчето от касата.
- Що за глупости! Да не си мислите, че не смятам да платя?
- Никой не е казвал това.
- Тогава ми дайте да платя и да приключа веднъж-завинаги с това мерзко място. Къде се е чуло и видяло да се отнасят така с клиентите. Безсрамно пъпчиво пале! - тя започна да слага млякото на подвижната лента на касата.
- Как ще носите всичко това?
- Знаете ли какво, скъпи мои араби? Да не ви изглеждам немощна? Отговорете ми! На инвалид ли ви приличам? Със синдром на Даун? Инвалид от войната?
Мъжът с черната коса се отдръпна две крачки назад и даде знак на касиера да пропусне покупките на жената. След това седна на най-отдалечената каса, отвори вратичката й и извика:
- Свободна каса!
Лис дотича първа.
- Като че ли съм арабин - промърмори продавачът и я погледна тъжно.
Тя плати за трите си покупки и излезе навън.
*
Лис седна на масата в кафенето точно срещу него.
- Извинявай - каза тя и забрави саркастичния си тон. Освен това не разбираше за какво се извиняваше. Може би за закъснението от двадесет минути? Или за това, че бе изчезнала с якето му и не бе отговаряла на есемесите му?
Йомар Виндхейм се усмихна, дразнейки я:
- Всичко е наред. Не е важно, за каквото и да се извиняваш, Лис. Всичко е наред.
- Якето ти - каза тя и остави найлоновия плик до стола му. - Не смятах да го присвоя.
- Съобщих за теб по повод на кражбата му - каза той сериозно. - Но дадох много приблизително описание, така че полицията почти няма шансове. Сега се надявам да те разгледам по-добре.
Тя не бе настроена на тази честота. И той, изглежда, го забеляза.
- А сега сериозно, Лис. Аз трябва да ти се извиня. Цялата тази история със сестра ти...
-Цялата тази история ли?
Отново напипа саркастичния си тон тя, но не се въоръжи с него. Йомар сигурно се опитваше да прояви тактичност.
- Разбирам защо не отговаряше на есемесите ми.
- Наистина ли? - попита тя.
- Имало е за какво друго да мислиш, освен за старото яке, Лис.
Като че ли му доставяше удоволствие да произнася постоянно името й. Може би смяташе, че това ще го приближи до нея?
- По принцип ходех с него - съобщи му тя. - Почти всеки ден.
Той засия:
- Би могла да го използваш и като палатка.
Тя го погледна. Кривогледите му очи бяха учудващо светлосини. Не бе красив, нещо в него бе грубо и твърде едро, сякаш още бе тийнейджър и фигурата му още не бе станала пропорционална, а на челото му се точеше ивичка акнета. Изглежда, че това привличаше не само тийнейджърките, но и например Тереза. И Катрине, разбира се, но последната винаги бе искала секс.