В приемната се чуха звуци. Изскърца врата. Лис трепна. Няколко секунди лампата на тавана пулсира със сива светлина, мигна два пъти и угасна съвсем. „Не те е страх, Лис Бйерке! - извика нещо в нея. - Вече не те е страх.” Тя се приближи тихо до вратата и опря ухо в нея. Не чуваше нищо. Може би само слабо драскане. Хвана дръжката на вратата. Тя се раздвижи. След две секунди момичето съобрази, че вратата се отваря отвън. Тя се отдръпна, притисна се до стената. Вратата се отваряше тихо. Лис различи един силует в тъмното. Запали се фенерче, лъчът му се замята насам-натам и се спря на лицето й.
- Лис Бйерке... - името прозвуча в тъмното в момента, в който тя си го каза наум. Сякаш мисълта й я бе напуснала и бе й проговорила от прага зад фенерчето. Гласът обаче не бе нейният, бе ясен, малко дрезгав, с лек американски акцент, който някога й се бе струвал много привлекателен, а сега бе само неестествен и престорен.
- Какво правиш тук? - попита тя.
Той се засмя тихо:
- Винаги си била нахална малка досадница, Лис. Нахлуваш тук, при хората, посред нощ, а след това ги питаш какво правяттетук - приближи се с една крачка Пол Евербю. - Добре, ще ти обясня. Случва се да остана в града до късно. За да не взимам такси до вкъщи, идвам тук и преспивам. Както отдавна си наясно, тук съм наел офис. Плащам пет хиляди двеста и петдесет за всеки шибан месец. Ето, че отговорих на въпроса ти, а сега благоволи да ми кажеш какво правиштитук?
Не можеше да види добре лицето му, но усети миризмата. Той миришеше на тютюн и на бира, и на мокри дрехи. Тази миризма проникна в нея и повдигна капака над онова, което тя бе скрила много дълбоко. Там бъкаше от дребни животинки. Сега те плъзнаха от главата й по цялото й тяло.
- Това е кабинетът на Майлин. Никой не може да ми забрани да идвам тук - постара се гласът й да прозвучи сърдито. Ако гласът й бе сърдит, може би щеше да може да се разсърди и тя.
- Идвала си и преди тук, Лис. Не мисли, че съм забравил. Не бих се учудил, ако си знаела, че понякога спя в офиса. Всичко вкъщи отиде по дяволите - вече бе застанал съвсем плътно до нея.
- И всичко е заради теб, Лис Бйерке - прошепна той. - Ти си причината за онова, за което сама не знаеш - той докосна брадичката й и я вдигна, сякаш тя бе момиченце, несмеещо да го погледне в очите. - Беше ни добре заедно, Лис. Мислиш ли, че съм забравил? - той прокара пръст покрай ухото й и отзад по врата й. Притегли я към себе си.
Лис изтръгна фенерчето от ръцете му и насочи светлината му в лицето му.
- Не си мисли, че не мога да те убия, Пол Евербю! -изсъска тя и чу собствения си глас като стоманена струна. - Ако ме докоснеш само веднъж, вече няма да си в безопасност. Нито за миг. Ще те убия, щом само заспиш.
Той свали ръката си. Тогава тя заби фенерчето в корема му, отблъсна го, изскочи в приемната и се затича надолу по стълбите. Той не я подгони.
21
Дженифър Плотерюд седеше в залата на спортния център и трепереше от студ и възбуда. Повече от пет години така и не си бе изяснила какво можеше и кое не трябваше да се прави в хандбала, но това не бе толкова важно. Радваше се, когато отборът на по-малкия й син, Сигурд, печелеше точки, и се съгласяваше с оценките на родителите, които разбираха нещо от тази игра. Този спорт й харесваше и точно по тази причина не искаше да се задълбочава в правилата му. Момчетата налитаха яростно едно върху друго и получаваха сурови наказания. Блъсваха ги на пода, но те скачаха и не хленчеха. Бе съвсем различно от футбола, с който се занимаваше Трим, по-големият й син. Там не се учеха да се измъкват и извъртат, щом някой се опиташе да се докопа до тях. Сблъсъкът бе част от хандбала, както й се струваше, и Сигурд бе къде по-силен от батко си. Тази вътрешна сила в него бе от нея, докато в Трим, който бе с две години по-голям, тя забелязваше бащините вялост и уклончивост.
На полувремето тя излезе и извади телефона си. Вече за втори път за по-малко от две денонощия се обаждаше на инспектор Викен и се зарадва на сдържаното раздразнение в гласа му, след като му бе разказала по какъв повод му звъни.
- И продължавате да правите всичко, за да уговорите Лис Бйерке да дойде направо при нас с всичко, което знае? - отбеляза кисело той.
- Ще оставя този въпрос без отговор - заяви тя. - Не съм виновна, че ви няма никакво доверие - „Чудно е как сте се изхитрили да ви намрази толкова?“ - можеше да добави тя, но не искаше да влиза в открит спор с инспектора. - По-добре е да се свързва с мен, отколкото да пази цялата информация за себе си - каза тя вместо това.