Дженифър не знаеше какво да каже за това.
- Казвате, че често ви е нямало - опита се да намекне тя. - Страхувате се, че е можел...
Рагнхилд Бйерке опули очи:
- Той не можеше... Тоест, това бе само кошмар - тя тръсна глава. - Щях да знам. Майлин никога не е намеквала нищо... Тя ми казва всичко... казваше...
Дженифър се почувства безпомощна и й се прищя да е далече.
- Искате ли нещо? Кафе?
- Ако може, чаша вода.
Взела в ръце чашата с вода, Рагнхилд Бйерке каза:
- Разбирам защо Лис е дошла тук. С вас е приятно да се говори.
И Дженифър се изчерви отново:
- Тя не вярва на полицията.
- Никога не й е вярвала. Още от времето, когато постоянно я арестуваха по време на невинните демонстрации. Не знам, но според мен не е лесно да си на такъв разпит, при който те питат за всяка дреболия, сякаш те подозират. Можете ли да си представите какво е да усещаш, че те подозират в убийството на собствената ти дъщеря?
Дженифър забеляза, че нещо се промени в гласа на жената. Чакаше той да се пречупи, но когато Рагнхилд Бйерке продължи да говори, гласът й бе все така безцветен:
- А Таге? Той е самата загриженост. Дойде при нас и стана бащата, който толкова липсваше на момичетата. Никога не му благодариха за това. Дори и аз не настоявах особено за такава благодарност. А сега всичките тези въпроси - къде е бил, когато Майлин е изчезнала, и кога се е върнал вкъщи? И ето, че се замислих. През онази вечер му звънях няколко пъти в университета. Трябваше да вземе Вилям и исках да му напомня, че трябва да се купят някои неща за вечеря. Винаги може да бъде намерен по телефона, когато работи до късно, но точно в онази вечер...
- Не го намерихте.
- След това каза, че нещо не било наред с телефонната линия в катедрата. Когато обаче ти задават всичките тези въпроси и изведнъж започнеш да се съмняваш, то сякаш се впива в теб и вече не можеш да се избавиш от него.
- А казахте ли на полицията за телефона? Посетителката не отговори. И отново Дженифър си помисли, че трябва да поиска бързо разрешение да предаде всичко, което тя бе казала, но тогава срещна погледа на майката на Майлин и се отказа от тази си мисъл. „Някои камъни не трябва да се преобръщат - реши тя. - По-късно може би, ако се появи необходимост от това, но сега жената трябва да бъде оставена на мира.”
Щеше да й е приятно, разбира се, да се обади за пореден път на Викен и да го обвини, че следователите отново са проспали ценна информация, но след разговора с нещастната майка собственото й злорадство й се стори недостойно и дребнаво.
23
Сряда, 7 януари, през нощта
Йони Харис бе тичал през целия град. Никакви коли, целият път бе на негово разположение. Преди няколко години бе тичал по-бързо, но вече се приближаваше до предишната си форма. Бе се решил. Вече никой не вярваше в него, никой не очакваше нищо от него. Той можеше да удари отдолу. Щеше да намери изхода с тичане. Щеше да изплати дълговете си и да се върне в института, да получи разписание за тренировки. Засега, разбира се, без личен треньор, защото нито един приличен треньор не искаше да си има работа с него. Засега. Всичко обаче щеше да се промени. Първо щеше да плати тридесетте хиляди. Карам вече го търсеше. Бе повторил, че ще го направи инвалид. Единственото, от което се страхуваше Йони. Да не се озове в инвалидна количка. Бе изпратил есемес на Карам, че до края на седмицата ще му занесе тридесетте хиляди. Свърна към Бугстадвейен. Асфалтът там бе по-гладък, но той увеличи скоростта си при спускането. Щеше да им покаже на всички, които го бяха изоставили. И на онези, които му бяха помогнали да нагази в лайната. Само Майлин Бйерке никога се предаваше, но пък така го бе ядосвала. Бе изобщо много безпощадна. Намираше слабите места и се хващаше за тях. И все пак бе тръгнал към нея онзи четвъртък. И за пръв път нея я нямаше там. Дори не му бе казала. Прозорците на кабинета й бяха тъмни. Бе изпаднал в ярост и бе чукал ли чукал по вратата долу. Бе обиколил два пъти квартала. Колата й, по дяволите, бе на мястото си - хюндай с вдлъбнатина на предната врата. Не бе трудно да се познае. Едва когато се бе канил да завие зад ъгъла и се бе обърнал, той бе видял какво се случва... А сега я бяха убили. Бе го прочел във вестника след няколко дни. И все пак бе тръгнал отново натам. Сякаш все още седеше в кабинета си и му обещаваше да направи всичко, за да му помогне. Вратата бе отворена и той бе надникнал. Бе издърпал всичките чекмеджета. Стар навик. Винаги можеше да има нещо оставено. Работният й календар бе лежал на бюрото й. Бе го отворил на датата, когато трябваше да отиде при нея. Там бяха инициалите му: „17.00 - Й. X.”. Не се бе канила да приема никого другиго. Отдолу бе написано: „Бергер - Канал шест, Нюдален, 20.00”. И още някаква бележка, която не бе разбрал. Нещо за някакво яке. Той бе откъснал тази страница. Често си мислеше защо изведнъж бе постъпил така. Може би за да не се въвлича в нищо.