Момичето, което изведнъж се бе оказало там, значи й бе сестра. Бе трудно да се досети. Съвсем не приличаше на Майлин. Нервно, странно момиче. Като извадено от приказка. Спомни си за приказките на братя Грим. През цялото му детство книжката бе лежала под леглото му. Тази сестра искаше нещо от него. Постоянно се появяваше наоколо. Ясно бе, че го преследваше. Затова я бе спрял в парка. Там от думите й бе разбрал какво бе видял на улица „Велхавен” онзи четвъртък. Във всеки случай бе съобразил, че има шанс да постави капан. Да го зареди добре. Защото имаше човек, който би трябвало да е по-нервен от него.
Йони бе решил първия път да поиска тридесет хиляди. След това да продължи, като поиска още пет или десет. И лека-полека да ги увеличава. Щеше да е добър допълнителен доход. Вече не се страхуваше от Карам. Тичаше. Трябваше да избяга далече от това. По кръговото зад Националния театър, по „Мункедамсвайен”. Там не се пързаляше. Имаше добро сцепление между асфалта и маратонките му. Бе доволен от тях. Бе ги гепил от един магазин. Бе се задействала сигнализацията, но все още на този свят не се бе родил пазач, който да може да го догони. Маратонките бяха толкова леки, колкото най-добрите от „Найк”, само дето подметките им бяха още по-добри.
Не намали скоростта, докато не стигна до фиорда. Можеше да бяга през цялата нощ. Доближаваше се до формата си от 2003 година - най-добрия сезон, когато бе счупил юношеските рекорди на четиристотин и осемстотин метра. Осемстотинте бяха най-яки. Останалите вече бяха капнали, когато той включи спринта си - безпощадно, нечовешки, безответно.
Всичките кафенета и барове откъм морето бяха отдавна затворени. На крайбрежната улица нямаше жива душа. Трябваше вероятно да си уговори срещата на „Егергорге” - там винаги имаше хора, дори и посред нощ. Но онзи, другият, искаше никой да не ги види заедно. Йони знаеше, че след това самият той щеше да диктува условията, така че се съгласи.
Спря до горящата факла на края на пристанището. Вечният огън на мира. Надзърна в тесния проход. Две лодки бяха закотвени в канала. Йони направи крачка натам, от края на крайбрежната улица към скулптурите във водата. Погледна телефона си - бе един и тридесет и пет. Онзи, с когото имаше среща, трябваше вече да е тук.
Нещо загромоля на яхтата, вляво от него - метал в метал, сякаш бе паднала консерва или топуз. Той се обърна и се взря в полутъмното. Веднага разбра, че звукът има общо с него, с уговорената среща, с онзи, когото бе видял онзи четвъртък пред офиса на Майлин, с тридесетте хиляди, които трябваше да получи, но не чу стъпки зад себе си. Нещо се заби във врана му, зави се отстрани и изведнъж всичко наоколо стана ясно и светло като посред бял ден. Той замря в тази светлина, а устата му се отвори и от нея рукна нещо в плътен поток.
24
Сутринта в сряда Лис се събуди от крясъците на врана зад прозореца. Тя стана и го затвори, но не можа да заспи отново. Поседя на края на леглото, спуснала голите си крака върху студения под. Не помнеше какво бе сънувала, но сънят бе заседнал в нея, сякаш някой бе ровил мислите й, хапвайки си най-добрите парченца и оставяйки малки празнини.
Тя облече панталона и фланелката си и излезе в коридора. Чу как Вилям слиза долу и след тоалетната тръгна към него. Той седеше до кухненската маса с вестник и чаша кафе. И отново мисълта, че мъката му е същата като нейната, но той мълчи и преживява вътрешно всичко. Прииска й се да го погали по главата: „Това няма да мине, Вилям”. Обаче само каза:
- А мислил ли си как ще й подхожда името ти?
Той я погледна й се усмихна:
- Майлин го откри, аз не се сещах. Почти е нейното име отзад-напред.
Майлин би трябвало да бе забелязала и друго - приликата му с баща им. Не в буквалния смисъл, но нещо в погледа. В движенията на ръцете. В тона на гласа. На Лис й се струваше, че помнеше това.
Той сгъна вестника и го остави на перваза:
- Колко дълго ще останеш в Норвегия?
Тя още не знаеше дали щеше да се върне въобще в Амстердам. Майлин я бе наричала „смела”. Може би смела я бе правила мисълта, че някъде имаше Майлин.
- Ще видим след погребението - сипа си кафе в една чаша. Бяла, с голяма червена буква „М”. - Майка ни и досега не е решила дали можем да я кремираме. Майлин би искала това. Полицията още не е решила дали може да ни разреши.