Щеше ли мъртвото тяло на Майлин да лежи в земята? Внезапна мисъл: „Не трябва да й е студено. Трябва да я облечем по-топло. Да я увием с плетен шал или одеяло”.
- Виждала ли си се с някоя от приятелките си тук? -попита Вилям, явно искайки да смени темата.
- Разходихме се веднъж. Точно преди Коледа.
Разказа му за вечерта, прекарана с Катрине. За купона. Спомена футболиста, но не каза, че се е срещала пак с него.
- Как, каза, че се казва?
Бе избягнала да спомене името му. Той бе някак излишен в този разговор с Вилям. Въртеше постоянно чашката си в ръце.
- Йомар или нещо такова.
- В „Люн” ли играе? Да не е Йомар Виндхейм?
- Нещо такова - каза тя с преувеличено равнодушие.
- Познаваш ли го?
- Не, но всеки, който поне малко се интересува от футбол, го познава. Играеше в националния. Дори Майлин го знаеше.
- Майлин ли? Тя никога не е разбирала от футбол.
Вилям вдигна рамене:
- Веднъж имаше негова снимка на първата страница на спортното приложение. „Струва ми се, че това е Йомар Виндхейм?” - попита тя. Сигурно се е натъквала на него някъде.
Нещо не бе както трябва. Бяха се виждали два пъти с Йомар и той не бе споменал нито дума, че е познавал Майлин.
Вилям стана изведнъж и излезе в коридора. Че го да отваря чекмеджето на скрина. Върна се, държейки писмо в ръце. „Само да не е за мен!” - помоли се тя наум.
- Вчера намина Таге. Питаше какво става. И остави това.
Постави писмото пред нея. Бе изпратено на адреса на майка й в Льоренскуг. Плик с кремав цвят, плътна хартия, изящен и равномерен почерк. Върху плика имаше холандски марки и щемпел от Амстердам. На обратната му страна - името на подателя с дебели букви: А. К. ел Ахем. Тя седеше и гледаше писмото. Очакваше реакция, която, знаеше, щеше да се появи задължително. Изминаха пет секунди, а може би и повече. През това време тя успя да си помисли: „Фамилията на Зако” и „Дявол да те вземе, Рике!”. А след това тялото й взе надмощие. Тя се извини и изтича по стълбите до банята. Пъхна пръст в устата си, но стомахът й бе празен. Тя се наведе над тоалетната чиния и плю върху извитата фаянсова повърхност, а в отверстието се завихри водовъртеж.
Вече в стаята тя застана с писмото в ръка до прозореца. Враната отново бе кацнала на отсрещния покрив. „Изхвърли го, без да го четеш” - изграчи тя. „Тогава ще стане още по-лошо” - помисли си Лис. Щеше да лежи нощем и да се измъчва какво ли е било написано в това писмо. Да чака кога ще дойде някой униформен, ще издърпа одеялото й и ще я вкара в очакващата я отвън кола. Там, на задната седалка, щеше да седи човек със сиво палто. Щеше да се казва Воутерс и тя не можеше по никакъв начин да забрави тази фамилия.
Хартията бе със същия кремав цвят като плика, а в горния й ъгъл имаше усукан вензел с буквите „А. К. А.”. „Скъпа мис Лис Бйерке.” Понякога Зако я бе наричал „мис Лизи”, спомни си тя, обикновено преди да стане язвителен. А. К. ел Ахем не бе язвителен. Той бе баща на Зако. Надявал се, да не приеме като „неловко” подобно обръщение към нея. Бил чул, че наскоро била изгубила сестра си и й поднасял най-искрените си съболезнования. Разбрал, че поради тази причина не могла да присъства на погребението на Зако. Тя се промъкна през тези и другите вежливи фрази, също толкова витиевати, колкото и вензелът в горния край на страницата. Търсеше обосновка за писмото. Налагаше се да го прочете, за да я открие. Някакви думи за това какво е да загубиш близък човек, както се било случило с тях двамата. Зако бил единственият син на А. К. ел Ахем - Лис си бе мислила, че Зако е по-малкият брат - винаги били много близки, въпреки че през последните години синът бил тръгнал по път, който бащата не одобрявал. Докато не се случило невъзвратимото, бащата се надявал, че синът ще се върне на пътя, предназначен за него, като стане съдружник във фирмата на баща си, а след това бизнесът, създаден с къртовския труд на четири поколения щял да му бъде прехвърлен. Защото Зако бил млад човек с особен талант, в което никой от познатите му не се съмнявал. И най-накрая бащата се бе приближил до същността на писмото. От разговорите със сина му през последната година станало ясно, че в живота му се било случило нещо необичайно. Ставало дума за жена. Зако винаги се бил харесвал с лекота на жените, това било и дар, и бреме, но тази жена, както признал пред баща си Зако, била не една от многото, аединствената.Бащата също бил забелязал промените в сина си. Бил станал по-мек, по-замислен, повече настроен за стабилно бъдеще, повече се безпокоял за родителите и сестрите си - казано накратко, такова възмъжаване на млад, зает със себе си човек можело да бъде предизвикано само от влиянието на жена, което бащата е очаквал, наистина с все по-голямо нетърпение и дори понякога губел вярата в такава възможност. Без съмнение тази жена, тоест мис Бйерке, била изпратена на сина му от горния свят, пелената била паднала от очите на Зако и животът започвал да поема посоката, която, както той винаги се надявал тайно, щял да поеме. А. К. ел Ахем пишел това писмо, за да изрази дълбоката си благодарност за това, че синът му бил прекарал това време заедно с нея, което било напомняне, че животът е добър, когато си отворен за всичко хубаво в него. В тежките минути след смъртта на сина му именно това, че той все пак бил преживял нещо подобно, било неизразимо голяма утеха за бащата и за цялото семейство и те много говорели за тази норвежка, осветила с нова светлина живота на сина му. А. К. ел Ахем завършваше писмото си с изразяване на голяма надежда, че при възможност ще се срещне с нея, все едно къде - в Ним, където семейството живеело през по-голямата част от годината, в Амстердам или в нейната собствена страна на север.