25
Този път Бергер отвори лично вратата. Пое якето й и го окачи на закачалката.
- Камердинерът ви да не почива днес? - подхвърли Лис и Бергер го потвърди:
- Два пъти в година си взима почивни дни. Навестява престарялата си майка и така нататък.
От невидимите колонки в хола се разнасяше музика. Индийски барабани, нещо като хармоника и пресипнал мъжки глас, издаващ странни гърлени звуци в чудовищно темпо, издигайки се нагоре и спускайки се надолу в невероятен диапазон.
- Суфистка музика - просвети я Бергер.
Това не й говореше нищо.
Ароматът в стаята бе също с източен произход. Бергер вдигна димящата лула от пепелника и й я предложи. Тя отказа. От хашиша ставаше ленива, мислите й поемаха в посока, която съвсем не й харесваше, ставаха страхливи и кошмарни.
Домакинът се отпусна на дивана, качи дългите си крака на масичката и започна да подръпва от лулата.
- Нали не ви притеснява това, че взимам следобедните си лекарства? - каза той. - Вие сте от Амстердам, така че сигурно сте свикнала, че понякога пушат.
- Помолихте ме да дойда - прекъсна го тя. Бе минал не повече от час, откакто бе получила есемес от него, докато се бе разхождала в парка в опит да събере мислите си.
- Помолих ви да дойдете, Лис - кимна той от конопения облак.
Тя чакаше продължението.
- Майлин ми харесваше - каза той. - Тя бе момиче на място. От главата до петите принципна, но добра.
- Уговорила се е да се срещнете. Вечерта, когато е изчезнала.
- Говорихме за това миналия път.
- Но сега са я намерили. И ако това е свързано по някакъв начин с вас... - не знаеше какво да каже и се опита да се успокои. - Като че ли съвсем не сте учуден. Изглеждате студен и безчувствен.
Той поклати решително глава:
- Грешите, Лис. Смъртта вече не ме учудва, но не съм без чувства. Тя заслужаваше да поживее още малко.
Тя се вслуша в подтекста на думите му.
- Смъртта през цялото време е наоколо и вие можете сами да избягате от нея. В това ще се състои същността на следващото ми предаване. Естествено, това ще е последното излъчване на „Табу”. След смъртта няма за какво друго да се говори.
- Вие да не сте наркоман? - попита изведнъж тя.
Той полегна на дивана. Бе с копринено кимоно. Тя нямаше да се учуди, ако нямаше нищо под него.
- Не може през цялото време да си в рая, Лис, и наркоманите не разбират това. Това трябва да се контролира. За да се балансира по ръба, е необходима желязна воля.
- А раят е да си пуснеш куршума ли?
Бергер оголи малките си бели зъбки. Лежеше размъкнат, небръснат, напомняйки й за разбойниците от град Кардамон.
- Опитайте, Лис, какво още бих могъл да кажа? Трябва да се опита или да не се мисли за това. За това не трябва да се говори. Така ни се показва Господ, дава ни билети за трибуните, от които можем да надничаме тайно към съвършенството. Все едно да се увиеш в топъл плетен шал - не тялото си, а мислите си. Душата си, ако искате. Там, вътре, цари идеален свят. Вие искате само да се озовете там. Нито един художник или мистик не е могъл да опише това преживяване, защото то е извън пределите на каквито и да било думи.
Лис се опита да си спомни какво бе искала да му каже. През цялото време той я отклоняваше и тя не можеше да попречи на това.
- Можете ли да живеете така, че смъртта да е удоволствие? - попита я той. - Да се подготвите за жизнения си връх? Представете си, че правите секс и стигате до оргазъм в момента на смъртта си. Изчезвате в движение, което никога не свършва. Ето за това ще бъде последното ми предаване. Не обаче във вида, в който го очакват. Никога не трябва да се прави очакваното, винаги трябва да бъдеш с една крачка напред - той си дръпна за последно и остави лулата в пепелника. - Как сте мислела да умрете, Лис?