Звънна мобилният й телефон. Тя видя номера, но отговори.
- Какво става с теб? - попита Йомар Виндхейм.
Тя каза нещо несвързано, нещо за Бергер.
- Ще те взема - настоя той. - Наблизо съм.
Тя възрази, но тъй като той не се предаваше, й стана по-леко.
26
- Трябва ти кафе - каза той, когато тя се озова в колата до него след няколко минути.
Съвсем не й трябваше кафе. Искаше да го помоли да я откара до квартирата на Ланггата, за да се качи в стаята и да остане сама.
- Не мога през цялото време да пия само кафе - каза тя.
- Тогава имам по-добро предложение - увери я той. -Вече си ми била на гости. Знаеш, че излезе оттам, запазила живота и честа си. Дори и разсъдъка си.
- Разсъдъка ли? - учуди се тя, не разбирайки за какво намеква той.
- Какво правеше при Бергер? - отклони разговора настрани той, увеличавайки скоростта на кръстовището. - Заради сестра ти ли беше?
Тя не отговори. Минаха още едно кръстовище, този път на жълт светофар, след което той каза:
- Мислиш ли, че Бергер е свързан с това?
- Не знам, Йомар.
„Идиотско име - помисли си тя. - Бодливо.” Странно бе, че го бе произнесла. Реши да му се довери и му разказа какво се бе случило в квартирата на Бергер, но не спомена за познанството му с баща й.
- Заплашва ли те? По дяволите, Лис, трябва да се оплачеш от него.
Все още усещаше върху себе си ръцете му, притискащи я към огромното му меко тяло... Безполезно бе да се оплакваш от такова нещо. Полицията обаче трябваше да научи онова, което й бе казал, когато я бе сграбчил. „Знам какво се е случило, Лис.” „Трябва да звънна на Дженифър” - мярна й се мисълта.
- Не мисля, че ме заплашваше. Искаше да ми каже нещо. Глупаво бе да се уплаша така.
- Нима да избягаш от такъв психопат е страхливост? - цъкна с език Йомар. - Въобще не е било разумно да отиваш там. Следващия път ще дойда с теб.
Тя се опита да изцеди една усмивка:
- Много умно. Според слуховете, младежите, особено миловидните, са му много по вкуса... - уловила погледа му, тя не довърши изречението.
Апартаментът му й се стори по-светъл от миналия път. И учудващо разтребен за млад човек с много свободно време и пари. Може би имаше домашна помощница? Една врата в антрето бе открехната и тя забеляза просторна ниша и висяща от тавана боксова круша. Мебелите в хола явно не бяха от ИКЕА. Диванът и столовете напомняха за дизайнера Яспер Морисон, но тя не започна да разпитва Йомар Виндхейм дали се интересува от дизайн. До едната стена се точеха стелажи с книги и дискове. Едва след като той отиде в кухнята да прави кафе, тя се вгледа в съдържанието на рафтовете. Предимно имаше рап и това съответстваше на впечатлението й за него. Филмите бяха екшъни и имаше игри за игрална платформа. „Шифърът на Леонардо”, няколко криминалета и един-два романа. Тя извади един, „Изкупление”, дори и тя го бе чела. Когато той влезе, тя държеше книгата в ръце.
- Такива ли неща четеш? - изтръгна се от нея и тя забеляза колко презрително бе прозвучал въпросът й.
- Учудва ли те?
Подаде й кафе той.
- Не мислех, че футболистите могат въобще да четат - каза тя, за да оглади впечатлението с по-осъзната ирония.
Той дръпна настрани пердетата. Апартаментът бе на осмия етаж и небето висеше над Осло като грубо, сиво платно.
- Даде ми я да я прочета едно момиче, с което се запознах - призна си той и се пльосна на дивана. - Настояваше да прочета тази книга.
- Разбирам - каза Лис и си представи малката футболна фенка, която се опитваше да привлече вниманието му с помощта на чужди таланти. - И ти прочете ли я?
- Аха. Хубава е. Особено онова, че не става ясно дали са оцелели през войната или не са. Във филма всичко е твърде ясно.
Тя вдигна вежди, преувеличавайки учудването си:
- Значи ти харесва отвореният край?
- Точно тук е хубав - заяви той, без да реагира на язвителния й тон. - Между другото, твоята приятелка ми даде книгата.
Лис се сети, че той смяташе занейна приятелкаТереза, която я бе нарекла „кучка”.
- Може ли да запаля? Или трябва да слизам осем етажа.
Лис можеше и да потърпи, но й се прииска да го провокира, защото изведнъж я обхвана раздразнение. Не спрямо него, ако ставаше дума, но наблизо бе само той - той я бе поканил в дома си, той изникваше навсякъде и винаги, изпращаше й есемеси и се предаваше, въпреки че тя му даваше ясно да разбере, че не й е интересно.
- Разбира се - каза Йомар, стана и донесе една чинийка. - Това е вместо пепелник.
Чинийката бе бяла, с изписано азиатско момиче. Вместо очи имаше две чертички, а в ръцете си държеше мак.