Пол я изгледа. Погледът му вече се бе променил и приличаше на онзи, отдавнашния. И в нея веднага се; пробуди състрадание. Това я учуди, защото омразата й изобщо не бе изчезнала.
- Някой ме е докладвал за заиграване с помощите -каза той и по деловия му тон Турюн разбра, че вече не я подозира.
- Казвах ти, че тази история с декларациите е голяма глупост - каза тя, по-скоро като утешение, отколкото като обвинение.
- Правех го, за да дам шанс на няколко нещастници, и ти много добре знаеш това.
Знаеше ли? Отначало Пол бе помогнал на някакви имигранти, които нямаха пари. Тя бе погледнала на това през пръсти, приемайки аргументите му, че онези, които били на най-долното стъпало, заслужавали малка част от благосъстоянието им и че по друг начин никога нямало да имат надеждата да получат своя дял. Да им се помогне да получат помощи за инвалидност, на каквато, строго погледнато, те не можеха да разчитат, можело да се смята за политическа акция, бе я убеждавал той. Постепенно обаче бе започнал да получава възнаграждение за това и изведнъж се бе оказал с повече пари, отколкото би могъл да мечтае, и икономическата печалба бе затъмнила напълно политическите мотиви. Всеки път Турюн го бе предупреждавала, но той, изглежда, бе лапнал стръвта и не можеше да се спре. Рано или късно всичко щеше да се разкрие. И първи щяха да го разберат хората от обкръжението му, например Майлин.
- Мога да ти помогна. Знаеш, че винаги помагам. Обзе я съчувствие и тя го погали по ръката. Изведнъж той хвана ръката й и я притисна до очите му. Раменете му се разтресоха.
Тя стана и заобиколи масата.
- Е, де, Пол - утешаваше го тя. - Разбира се, че ще ти помогна, но трябва да се разделим мирно, разбираш ли?
Като че ли той кимна.
- И още нещо.Трябвада ми разкажеш къде беше вечерта, през която изчезна Майлин.
30
На вратата се звънна три пъти. Лис седеше на дивана и гледаше към частта от градината, грила и бараката с инструментите, стърчащи изпод снега и приличащи на надгробни паметници. Не искаше да отваря. Никой не знаеше, че живее тук, почти никой. И не възнамеряваше да си общува с приятелите на Вилям. А и с другите - също. И все пак, когато се звънна за четвърти път, тя стана и се помъкна по коридора.
Гостите бяха за нея.
- Можеше да отвориш веднага. Не съм от онези, които се отказват лесно.
Беше го разбрала отдавна и въпреки това бе сбъркала да му даде адреса си. Трябваше да се държи по-определено с Йомар Виндхейм -футболиста,както продължаваше да го нарича за себе си. Трябваше да му каже, че няма никакъв шанс нито на този свят, нито на небето, нито в ада да има нещо между тях. Дори и в мислите й това „между тях” звучеше като акорд на разстроено пиано. В същото това време обаче й харесваше, че той не позволяваше да бъде прогонен.
Стоеше на прага, без да предприема нищо, което можеше да се приеме като предложение да влезе.
- Поглеждала ли си в интернет?
Не беше. Бе спала, колкото бе могла по-дълго. След това се бе премествала из къщата, колкото се може по-бавно. Бе отлагала храната и дори пушенето.
- Не си виждала вестник и не си слушала радио?
Нещо в гласа му я накара да застане нащрек.
- По-добре е да вляза - настоя той и на нея й се наложи да го пусне вътре.
- Ако си дошъл, да ми кажеш нещо, давай!
- Йони е мъртъв - каза той. - Йони Харис.
Тя седеше в кухнята. Въртеше и въртеше в ръце чашката си. Тя бе празна, защото бе забравила да направи кафе.
- Говори ли с полицията? - попита Йомар. - Разказа ли им всичко, което ми каза на мен?
- Вчера вечерта. Бях на разпит там. Кога е умрял?
- Миналата нощ. Пробили са му гърлото на крайбрежната улица.
Жената от полицията, която я бе разпитвала, се бе връщала постоянно към тази история с Йони Харис, към онова как бе реагирал в парка. Няколко пъти бе питала Лис къде е била през миналата нощ, но не бе казала нито дума, че Йони Харис е убит.
- А може ли да е по някаква друга причина? - попита тихо тя. - Да не е свързано с Майлин?
Йомар подпря главата си с ръце и въздъхна:
- Йони имаше дългове заради наркотиците. Дължеше пари на една групировка. Сам ми го каза - така силно разтърка челото си, че на него се образува широка червена ивица. - Опитвах се да му помогна, но трябваше да направя повече. Дойде при мен тази седмица и ме помоли да му заема тридесет хиляди. Можех да го направя спокойно, но му казах твърдо, че повече няма да му дам нищо. Многото пари само щяха да го потопят още по-дълбоко в лайната.
- Трябва да запаля - каза тя и стана.
От пукнатина в улука капеше. Лис застана под тясната козирка над терасата, а Йомар на стъпалото под нея. Тя разглеждаше тайно лицето му. Малко кривогледите му очи бяха оцветени от сивата светлина и все пак в него имаше нещо успокояващо. Това впечатление се усилваше от формата на устата, въпреки че устните му бяха много тънки. И изведнъж й хрумна мисълта за онази нощ при Зако. Спомни си обаче не безжизненото му тяло на дивана, а нещо друго, свързано със снимките в мобилния му телефон. Лис не можеше да улови точно какво... Писмото от бащата на Зако все още лежеше на пода под леглото. Ако бе изпълнено с тежки обвинения, би могла да го изхвърли. Тази благодарност обаче бе непоносима.