- В Амстердам преди Коледа се случи една история с мен - каза изведнъж тя. - Умря един мой познат. Като цяло бе повече от познат.
Йомар я погледна в очите:
- Твоето момче ли?
- В известен смисъл. Бях се скрила от това. Онова, което се случи с Майлин... - изпълни белите си дробове с дим и бавно го изпусна. - Вчера получих писмо от баща му. И всичко се върна.
Йомар посегна към пакета „Марлборо”, който тя бе оставила на парапета:
- Може ли?
- Стига да не провали футболната ти кариера.
Отговорът й прозвуча идиотски и желанието й да е откровена изчезна.
Той запали:
- Та какво искаше да кажеш за онзи, който е умрял в Амстердам?
- По-добре ми разкажи за дядо си - каза бързо Лис.
- За моя дядо ли?
Тя го изгледа:
- Когато бях при теб, ти започна да говориш за него и баба си.
- А-а, когато говорихме за онази книга ли?
Тя кимна:
- Трябва да мисля за нещо друго. Какво има в „Изкупление”, което ти е напомнило за тях?
Той си дръпна два пъти силно:
- Двамата бяха създадени един за друг.
Лис се извърна. Отговорът се въртеше на края на езика й, но тя го премълча.
- Дядо ми бе рибар - каза Йомар. - Израснал е във Флорьо. В деня, в който станал на двадесет и две, карал риба в Берген. Разказваше, че имал няколко свободни часа и се разхождал по пазарния площад. Зад една от сергиите стояла жена, продаваща дрехи. Било е по време на войната. Приближил се до нея и в този момент разбрал, че тя щяла да стане неговата жена.
- А баба ти? - попита язвително Лис. - Тя какво е казвала за това?
- Тя го разбрала постепенно.
Лис бе принудена да си признае, че историята й бе харесала. И то както й я бе разказал той - без намек за ирония.
- А родители ти също ли са били романтици?
- Това е съвсем друга история - замълча Йомар.
- Не се ли страхуваш да не полудееш? - попита тя в нищото.
Той проточи:
- Не мисля. Много малко футболисти откачат за нещо.
Той хвърли цигарата на тротоара й се изкачи на последното стъпало при нея. „Не прави това!” - мислеше си Лис, докато той вдигаше ръка, за да я погали по студената буза.
*
Навън беше тъмно. Лис лежеше в леглото и слушаше враната, която подскачаше без умора и кълвеше керемидите. Момичето се плъзна някъде между съня и реалността. Стаята се промени, стана друга - онази, в която някога бе спала. Тя се опита да се събуди. До нея стои Майлин с жълтата си пижама.
Принуди се да стане, запали осветлението и почука с длани по главата си.
- Ще му се обадя - промърмори тя и започна да рови в чантата си в търсене на телефона.
- Здравей, Лис - отговори Турмуд Далстрьом.
- Извинете - започна тя.
- За какво?
Тя не знаеше какво да каже.
- За това, че ви събудих през нощта през почивните дни.
Той, разбира се, схващаше, че тя се обажда не за да се извини, но мълчеше, давайки й време. Тя започна да му обяснява как се бе досетила, че думите на видеозаписа с Майлин са съзвучни с името на унгарския психиатър.
- Шандор Ференци ли? - попита Далстрьом. - Странно е, че е казала именно това. Предполагам, че сте казала на полицията?
Лис му разказа за двата разпита. И че първия път е избягала оттам.
- Нещо става с мен?
- Какво?
Тя се запъна.
- Преди се случваше по-често. Нещо като пристъп. Не знам как да го опиша. Пространството наоколо изведнъж става друго, неистинско. Светлината се отдалечава, сякаш ме няма, и при това всичко става по-ясно... Зает ли сте? Да ви се обадя по-късно?
Той я увери, че има достатъчно време.
- Когато заминах за Амстердам, това мина. Никой не ме познаваше там. А след това започна отново. Точно преди изчезването на Майлин.
Бе се случило в кафене „Алто”, когато Зако й бе показал снимката. „Разкажи му за това, Лис! За всичко, което се случи. Той ще ти каже какво да правиш.” В последния момент премисли.
- Бергер е познавал баща ни - каза бързо тя. - Струва ми се, че заради това и Майлин го е посещавала няколко пъти - и тя му предаде думите на Бергер за баща й.
- Веднъж Майлин каза, че не го е виждала от много години - коментира Далстрьом. - Вие помните ли го?