Лис въздъхна дълбоко:
- Не си спомням почти нищо от детството. Това нормално ли е?
- При различните хора е различно.
- При мен обаче всичко е изтрито, изрязано. А понякога изплува по нещо.
И веднага заговори за спалнята в Льоренскуг. Майлин стои в тъмното, заключва вратата, пъхва се в кревата при нея. На вратата се чука.
- Казвала ли ви е нещо за това?
- Не - отговори Далстрьом. - Не сме говорили за лични травми. Разбирах, че Майлин, както повечето от нас, носеше нещо в себе си и я съветвах самата тя да премине курс на лечение. Така и не намери време - помълча, след което каза: - Разкажете ми още веднъж за спалнята, колкото се може по-подробно.
Лис затвори очи. Върна се в спомена. Майлин със синя пижама, която можеше и да е жълта, защото няколко приличащи си случая се бяха слели в едно. Майлин я прегръща: „Ще се погрижа за теб, Лис. Никога, никога няма да ти се случи нищо лошо”.
- Каза още нещо... За мама.
Лис изключи осветлението, вслуша се в тъмното. Отнякъде при нея се върна гласът на Майлин: „Не казвай на никого за това, Лис. И на мама също. Тя няма да го преживее, ако разбере”.
31
Уд Льокему спря, за да зареди. Индикаторът едва-едва бе докоснал червената чертичка, допълнителният резервоар бе пълен с най-малкото осем литра, а до дома му имаше не повече от четиридесет километра. Само от мисълта обаче за възможността да спре на шосе Е 6 в януарската тъмнина и да върви няколко километра по хлъзгавия банкет с туба в ръка по гърба му пробягваха мравки. Вероятността за това бе малка, успокояваше се той, но последствията щяха да са големи. Още от средата на пътя го бяха занимавали тези мисли.
Преди да излезе от колата, той провери телефона си. Никакви съобщения. Бе изпратил два есемеса на Елиас, за да го предупреди, че се прибира. Искаше поне да му отговори. Никога не бе обсъждано, но по негласната договорка той трябваше да се мотае някъде, докато не получи известие, че може да се върне. Така бе през всичките дни, когато Елиас се готвеше да е в студиото вечерта. Цялото жилище трябваше да е на негово разположение. Не понасяше ничие присъствие, особено това на Уд. След предаването се променяше напълно. Тогава се превръщаше в капризно момченце, искащо постоянно внимание, и тогава Уд му бе просто необходим.
Тази вечер обаче Елиас го бе помолил да се махне не само заради „Табу”. Бе сигурен, че ще го посетят. Същият гост, който бе идвал постоянно през последните седмици. Някога те бяха си споделяли тези тайни, но сега Елиас ставаше все по-странен и пазеше всичко за себе си.
Натисна бутона: „Плащане на каса”. Не обичаше автоматите. Често пъти те не издаваха касови бележки и той не можеше да провери колко са дръпнали от картата му. Най-сетне телефонът завибрира в джоба му. Той се канеше да остави пистолета на бензиновата колонка, но се сдържа и продължи да наблюдава брояча - количество литри, количество крони. Те пълзяха бавно към пълен резервоар, който бе повече от шестдесетлитров, твърде бавно. Изглежда, че колонката бе повредена, но въпреки това той застави себе си да изчака изщракването на пистолета. Отмивайки от себе си миризмата на дизелово гориво в умирисаната тоалетна, в която нямаше книжни кърпи, а тоалетната хартия се търкаляше по пода и краят й стигаше до мивката, той взе два вестника и захарни бонбони и плати на тийнейджърката, която дори не го погледна - не го бе забелязала. Той бе невидим. Кога се случи, Уд, хората да престанат да те забелязват? Едва след като се качи в колата, той извади телефона си и отвори есемеса от Елиас. Седеше и го гледаше. „Не по-рано от час и половина.” Пребори се с желанието си да звънне. Да се убеди, че Елиас няма правото да му отказва да се прибира вкъщи, когато поиска. Бе живял там толкова дълго. Това бе неговото жилище... Не, с извинение, нямаше да падне толкова ниско, че да напомня кой е собственикът на жилището. Последният път, когато го бе направил, Елиас се бе изнесъл и се бе наложило да го уговаря да се върне.
Уд включи осветлението в купето и прелисти първия вестник. Не искаше да стои на включен двигател и колата бързо изстиваше. Отиде в кафенето и седна на масата до прозореца. Взе втория вестник, който вече бе чел. Бе излязъл сутринта, бе го купил заедно с кроасаните и устремил се с вестника към Елиас, бе седнал на края на леглото му, бе го събудил и му бе прочел заглавието: „Ще разобличи ли Бергер убиеца в днешното „Табу”?”
Уд бе свикнал да пишат за Елиас. Шоуто „Табу” бе най-успешното му произведение. Разбира се, не от художествена гледна точка, а от комерсиална. Елиас никога не бе пестял средства, за да предизвика буря около себе си. Да използва обаче Майлин Бйерке като примамка за жадната за сензации публика бе, с извинение, прекалено дори и за онзи, който винаги преминаваше границите. Елиас не бе искал и да чуе. „Това не е примамка, това е реалността. Дори ти, Уд, който си мислиш, че знаеш за всичко, което се случва, ще бъдеш в шок.” Не бе казал повече нищо.