До пастрока седеше жена с дебел врат и отпуснати рамене. Майката на Майлин, досети се Руар. Тук бе и рижата буйна коса на Лис, а след нея - Вилям Вогт-Нилсен, който седеше неподвижно със сведена глава. Той, изглежда, бе направил всичко, което бе можал, за да помогне на разследването, без да показва особено старание. Струваше се на Руар като пречупен от загубата на любимата си и имаше алиби за по-голяма част от разследваното време. Изглеждаше обаче, че Викен не искаше да го освобождава от подозрение.
От речта стана ясно, че свещеникът познаваше Майлин отдавна. Той я описа като въплъщение на добротата, топлината, грижата за другите, дори и за онези, които се лутаха по най-тъмните пътища. „Един от тези лутащи се я е заплашвал - помисли си Руар. - А може дори и да са били неколцина.” Работата на следствието с пациентите не бе стигнала кой знае колко далече. Наистина, научният ръководител на Майлин им бе помогнал, като им бе посочил младите хора, които бяха участвали в изследването й. Единият от тях бе умрял от свръхдоза, друг бе в болница след катастрофа. Петима от останалите се бяха свързали с полицията по молба на научния ръководител и не изглеждаше някой от тях да е свързан с убийството. Органите за социален патронаж бяха регистрирали малцина от пациентите й. Лаптопът на Майлин, в който тя бе пазела всичките си записки, така и не бе намерен, както и никакво резервно копие. Архивният шкаф, който тя бе делила с колегите си, бе отворен с разрешението на главния лекар на областта. Там имаше няколко чернови на дисертацията, но никакви дневници. Двамата й колеги-психолози седяха, между другото, на два реда от Руар, до самата стена. Беше ги видял още по пътя към църквата - бяха вървели, хванати за ръце. Турюн Габриелсен първо бе излъгала, потвърждавайки алибито на мъжа си за онази вечер, единадесети декември. Когато над Пол Евербю бе надвиснала жалбата за злоупотреби със социалните помощи, той бе променил показанията си, но проститутката, с която бил прекарал няколко часа, още не бе намерена. Той им бе казал името й, адреса на хотела и номера на хотелската стая, и по неясни причини дори и възрастта й. Трябвало да е нане по-малкоот седемнадесет.
Вдигнаха ковчега и го понесоха покрай нефа. Отпред вървяха Вилям и пастрокът на Майлин. Трима младежи, сигурно роднини или близки приятели, държаха дръжките отзад. Продължаваше да не се чува нищо за биологичния баща, въпреки сериозните опити да бъде намерен, и Руар си напомни да попита Дженифър какво се е канела да му каже онази сутрин, когато му се бе обадила в гаража.
Руар разпозна в последния мъж от носещите ковчега научния ръководител, защото Турмуд Далстрьом бе един от известните психиатри, който винаги имаше свое мнение по всеки повод, като се започнеше от разпадането на брака и се стигнеше до конфликта в Дарфур. След ковчега вървеше Лис с майка си, която бе почти с една глава по-висока от нея. Тя гледаше в пода. Следваше останалата процесия. Старци, деца, възрастни. Руар позна едно-две лица от Лилестрьом и в самия край на шествието - многообещаващ футболист от елитната група. Изведнъж си помисли, че Майлин Бйерке бе свързала помежду им много различни хора и въпреки че не я познаваше, забеляза как тъжната атмосфера в църквата се предава и на него.
Навън слънцето бе промушило тънки лъчи между облаците. Поставиха ковчега в катафалката. Няколкостотин души се събраха мълчаливо около него. Най-близко стоеше пастрокът и прегръщаше майката на Майлин. Лис бе на метър от тях, заедно с Вилям. Някаква птица зачурулика от близкото дърво - синигер, реши Руар. Пееше така, сякаш пролетта вече бе настъпила.
Когато катафалката потегли, майката се дръпна напред и се затича след нея. Руар чуваше виковете й - сигурно бе името на дъщеря й. Догони катафалката и тя спря. Тя се опита да отвори задната врата. Пастрокът и двама други я догониха бързо. Той хвана жената за ръката, но тя се бе вкопчила в дръжката. Виковете й прераснаха в продължителен вик без думи. Руар си спомни за Емили, когато се събуждаше сама в тъмното.
Стояха дълго и прегръщаха Рагнхилд Бйерке, докато тя не пусна катафалката, която продължи бавното си придвижване към портала за старата магистрала.
Все още седя в стаята, която ти току-що напусна. Прахта улегна на пода, но навън вятърът се усили. Това е всичко, което трябваше да ти кажа, Лис, ако не бе избягала. Ти обаче нямаше причини да останеш. Сигурно си се изплашила от мен, от онова, което бих могъл да ти направя. Не си ми длъжна за нищо. Аз обаче трябва да допиша това, не защото искам да си призная, а защото то трябва да бъде разказано.