Спрял Йо през онази вечер, когато той се готвеше да тръгне към вълните, аз го отведох от плажа. Никой не го бе грижа за него. Заведох го в моята стая. Бе замръзнал и аз го пратих под душа. „А вие няма ли да дойдете под душа?” - попита ме той. Той бе на дванадесет години, Лис, и аз знаех, че не е отговорен за онова, което се случи.
След това го накарах да ми разкаже всичко. Нещо се бе случило с онова момиче, което се казваше Илва, и нещо - с някаква котка. Той бе много влюбен в Илва и изпаднал в ярост, че е тръгнала с друго момче. Дълго говорихме за това с него. Обещах да му помогна. Рано или късно Илва да стане негова - в това трябваше да се закълна. Когато си тръгваше от стаята ми в полунощ, бях сигурен, че вече няма да отиде да се дави. Това се оказа повратна точка и за мен. Че той щеше да оцелее и да го преживее. Не само през тази ваканция, а и по-нататък. Поради това трябваше да се срещна с него отново. Знаех го, когато видях как се качва в автобуса сутринта, връщайки се в Норвегия... Разбира се, не само заради това. Лутах се по тази безплодна земя и усещах, че все повече изсъхвам. Жаждата ми отново ме отведе при него. Тя бе забранена, но тя ме спаси. Трябват ми само няколко капки вода, казвах си, и Йо се нуждаеше също толкова много от това. Беше му добре с мен. Той обаче никога не забрави момичето, което бе срещнал на Крит. През цялото време ми напомняше обещанието ми и че трябвало да му обясня как да я получи, да го науча как да постъпи. Илва бе принцеса, която принц Йо се канеше да завоюва. И въпреки че постепенно навърши четиринадесет, ние все още играехме. И нашият съюз бе игра. Можеш да кажеш на дете: По-добре да умреш, но да не издадеш тайната ни. Скрепихме този таен и свещен съюз с кръв от малки порязвания върху дланите ни. И детското му старание ми напомняше за забравената радост, за капките, напомнящи, че някъде в този изсъхнал свят, из който се лутах, има вода.
Дали разбирах колко бе наранен той? Дори когато ми разказваше, че можел да стане другия - онзи, който стои в тъмното и удря с чука? Разбирах ли, че тези наши игри бяха нещо по-голямо за него, че те се превръщаха в истории, изпълващи живота му и каращи го да се движи? Разбирах ли го, когато след няколко години видях заглавията във вестниците за момичето, намерено убито близо до Берген? Реагирах ли, когато видях името й?
Част IV
1
Петък, 6 януари
Вилям се върна около два. Лис седеше в хола с бележника на колене и гледаше през прозореца. Чу как той пълнеше хладилника и поставяше пакети под мивката. След това и стъпките му по коридора и надолу по стъпалата.
- Сложих рагу. Ще хапнеш ли днес?
Тя сви рамене:
- Футболистът ме покани на ресторант.
- Не е ли вече време да бъде наричан по име? - попита Вилям с усмивка и тя се опита да си представи чувството, с което Майлин бе посрещала тази усмивка. Много силно чувство - на радост или на тъга.
Той постави на масата пред нея известие:
- Може и да се откаже, ако продължаваш да се правиш, че не означава нищо за теб.
Тя взе известието - бе за бандерол от Амстердам. „Не трябва да го взимам” - мерна се в главата й. След погребението тя почти не си бе спомняла онова, което се бе случило през нощта на „Бльомстраат”. Един бандерол обаче бе достатъчен, за да я връхлети отново всичко. Писмото от бащата на Зако бе изхвърлено, но тя бе запомнила наизуст отделни пасажи от него. „Трябва да се прибереш, Лис.” Така би й казала Майлин. „Да се прибереш и да продължиш нататък.” Ако Майлин бе тук, щеше да й каже къденататък.
-Най-близката поща на площад „Карл Бернер” ли е? - попита тя.
- Точно така. Между другото, мога да взема бандерола ти. Така или иначе трябва да се пораздвижа малко преди работа.
Той стоеше, опрял се на перилата. Може би очакваше някакви думи от нея.
- Вилям, спя тук почти всяка нощ от Коледа насам. Не съм го искала.
Той се изправи и я погледна:
- По-леко ми е, когато си тук. Без теб щеше да е просто чудовищно.
Тя едва не се поддаде на желанието да стане и да се притисне до него. Да се озове колкото се може по-близо до Майлин.
Намина отново след половин час й и подаде плик с формат А4. Тя го остави на кухненската маса, излезе на терасата и запали цигара. Пушеше бавно, гледайки как небето потъмнява над покривите. Помисли си дали да не изхвърли бандерола, без да го отваря. „Никога повече няма да се върна там” - рече си тя. Трябваше да изпрати есемес на Рике и да я помоли да не й препраща вече пощата. Да я помоли да даде дрехите й на Армията на спасението. Касетките и креслото й можеше да запази за себе си.