В бандерола имаше две писма от колежа, пощенска квитанция и още две други. И отговор от модна къща. Вим бе обещал, че ще уреди някъде снимките. Неочаквано не бе излъгал. Тя отвори писмото, без да го чете, и стигна до плика най-отдолу. На плика бе името, написано със син флумастер. Тя позна кривия дребен почерк на Майлин. Пликът бе с щемпел от десети декември, ден преди изчезването й. Лис го отвори трудно. Ръцете й трепереха, поради което не можеше по никакъв начин да го отвори, затова извади нож от чекмеджето.
Вътре имаше диск. Към него бе прикрепена малка бележка: „По телефона ти казах, че всичко е наред, но не е така. Пази този диск вместо мен. Ще ти обясня по-късно. Разчитам на теб, Лис. Прегръщам те. Майлин”.
Когато стана от кухненската маса, вече се бе стъмнило. Тя се качи по стълбите до стаята на Вилям и Майлин, защото това бе все ощенейнатастая. Включи компютъра на бюрото пред прозореца. Стоеше и хапеше устни, докато той се зареждаше.
На диска имаше два файла. Лис отвори първия с името „Историята на пациент № 8: Йо и Якето”. Файлът съдържаше няколко страници под формата на интервю.
Терапевтът: Миналия път ми разказахте за ваканцията на Крит. Били сте на дванадесет години. Там се е случило нещо, нещо ви е направило впечатление.
Пациентът: Онова момиче. Бе отседнала със семейството си в съседния хотелски апартамент. Аз й харесвах. Тя искаше да сме заедно. Искаше да правим разни неща.
Т.: Какви неща?
(Продължителна тишина.)
И : Например, с котката. Искаше да измъчвам котенцето. То имаше само едно око и ми беше жал, но Илва искаше да го хвана и да го измъчвам.
Т. : Карала ви е да правите онова, което не сте искал?
П. (кимва): И когато аз казах: „Стига, не искам това ”, тя настрои останалите срещу мен.
Т.: А възрастните не видяха ли какво се случва?
П.: Те бяха заети със своите си работи. Освен един.
Т.: Онзи за когото говорехте и миналия път ли? Когото сте наричал Якето?
П.: Той искаше да го наричам Якето. Така го били наричали, когато бил на моята възраст. Баща му имал магазин за дрехи. Конфекция, както каза той. Не искаше да го наричам по друг начин. Постепенно си изясних името му. Може и да съм го разбрал веднага. Бях виждал негови снимки във вестниците.
Т: Той известен ли беше?
(Пауза.)
П.: Якето ми даде да чета нещо. Едно стихотворение на английски. Той ми го преведе. За финикиец, който лежи на дъното на морето. Красив млад човек, мускулест и силен. А сега от него са останали само кости. Казваше се „Death by water”. След това го четяхме заедно.
Т.: Няколко пъти ли говорихте с него?
П.: През цялото време се появяваше. Винаги бе наблизо, когато ми трябваше. Не ми ли вярвате? Мислите, че си измислям ли?
Т. : Вярвам ви.
П.: Бях в много потиснато настроение. Реших да изчезна. Отидох по тъмно на брега. Съблякох се и се канех да вляза в морето. Да плувам, докато мога... И тогава той излезе от сянката. Бил седял на шезлонга и бил гледал морето. Сякаш ме чакаше. „Хей, Джо ” -каза ми той. Винаги така казваше, когато ме видеше. Не му казах нищо, а той вече знаеше какво се каня да направя. Накара ме да се замисля за друго. Отведе ме в своята стая. Седяхме и говорихме почти през цялата нощ.
(Пауза.)
Т. : Случи ли се още нещо?
П.: Какво нещо?
Т: Миналия път намекнахте, че между вас и този човек е имало нещо...
П. (злобно): Не е това, което си мислите. Якето ме спаси. Нямаше да седя сега тук, ако не бе той. А вие се опитвате да ме накарате да кажа, че се е възползвал от мен.
Т: Искам да ми го кажете със свои думи, не с мои.
(Пауза.)
И: Бях премръзнал. В стаята му взех душ. След това той ме подсуши. Сложи ме в леглото... Легна до мен. Сгря ме.
Т.: Възприемали сте това като грижи?
П.: Дори нещо повече. Когато се върнах в Норвегия...
(Пауза.)
Т. : Срещнали сте се отново в Норвегия.
П.: Появи се веднъж. През същата онази есен. Пред училище. Тръгнахме на дълга разходка. Спряхме и се спуснахме към брега. Аз му харесвах. Всичко, което казвах и правех, било хубаво.
Т.: А след това?
П.: Срещнахме се отново. Отидох у тях. Прекарах там почивните дни. И не веднъж, между другото.
Т.: А родителите ви знаеха ли?