2
Лис стоеше облечена и гримирана и се канеше да слезе, когато получи есемес. Замря по средата на стълбището, защото името на изпратилата го не предвещаваше нищо добро, и едва след като прочете текста на съобщението, можа отново да си поеме дъх.
Юдит ван Равенс й изпращаше съболезнованията си. Била следила случващото се чрез вестниците и много мислела за Лис. Съчувствала й, както твърдеше, въпреки че Лис въобще не й вярваше. Добре било, че убийството било разкрито, пишеше тя. Канела се да се върне в Холандия и искала да се отърве от снимките, които пазела и досега. За всеки случай ги изпращала на Лис. Нека тя самата реши дали да ги изтрие или да ги предаде по-нататък. Ако трябвало, Юдит ван Равенс била все още готова да даде показания пред полицията, въпреки че сведенията й вече нямали значение за случая.
Лис премисли в последния момент, преди да натисне опцията „Изтрий”. Това бяха последните снимки на Майлин. И въпреки че щяха да й напомнят за поръчалия ги, все пак трябваше да ги запази.
Тя отвори ММС-а, застанала пред огледалото в коридора. Докато снимките се зареждаха, среса още влажната си коса. Не се бе ресала няколко дни и всеки път, когато четката засядаше в косата й, тя дърпаше така, че я заболяваха корените на космите.
На екрана на телефона й се появи фигурата на Майлин - на път от офиса й на улица „Велхавен”. Лис увеличи до едър план снимката на трамвайната спирка. Сестра й стоеше и гледаше някъде над покривите, сякаш търсеше откъде идваше светлината. Лис вече бе виждала тези снимки на мобилния на Зако... Изведнъж си спомни нещо. Не точно си спомни, защото това бе скоро движение в главата й, а не мисъл. Превъртя снимките назад и намери тази с Майлин на вратата. На снимката зад нея се забелязваше нечий силует. На следващата снимка той вече стоеше до Майлин на тротоара. Ръката на Лис се отпусна. Видя очите си в огледалото. Зениците й се бяха разширили толкова, че тя можеше за премине през тях...
Йомар се обади още веднъж. Тя все още седеше на пода в коридора. Дойде на себе си от позвъняването.
- Случило ли се е нещо?
- Да - каза тя.
- Кога ще дойдеш? Чакам вече четиридесет и пет минути.
- Няма да дойда.
Тя не изпитваше и капка смущение. Той бе казал, че едва е познавал Майлин. Той я бе излъгал. Хората лъжеха почти през цялото време. Тя самата лъжеше, когато трябваше. Йомар Виндхейм бе не по-лош и не по-добър от останалите.
- Бил си в кабинета на Майлин две седмици, преди да изчезне.
Той не отговори.
- Бил си там няколко пъти. Познавал си я.
Ако кажеше нещо, тя щеше да затвори и да изключи телефона си. Тишината обаче я провокираше. Тя забеляза, че в нея се надига ярост, което бе неприятно, защото не бе ясно откъде идва. Тя започна да го обижда, да го обвинява, че е лош и пресметлив, и при това идиот, щом си мисли, че може да я измами. След това всичко мина и тя се взе в ръце. Дори не бе подозирала, че всичко това бе още в нея. Някъде в подсъзнанието си, далече зад бушуващите вълни на яростта, Лис се надяваше, че той ще затвори и няма да стои и да слуша потоците лайна, които изливаше върху него. Той обаче не затваряше.
Всичко свърши, както спазмите след акт. Постепенно тя успя да вкара яростта си в кошарата, откъдето можеше да я пуска на малки порции. Най-сетне започна да идва на себе си, разбирайки смътно, че първото чувство, което щеше да я обхване сега, било то злоба или мъка, вече никога нямаше да я изостави.
- Мога ли да помоля за прошка? - попита Йомар.
Победи смехът. Той я хвана за корема и за гърлото и изтръска всичко, което можеше да се изтръска, от тялото й. Смехът обаче без капчица радост. Просто бе другата страна на нестабилното й състояние. Видя себе си на пода в коридора, полата й, навита на руло на талията й, слабините й прикрити от някаква фина материя, а гримът й сигурно се бе разтекъл около очите й с празния поглед.
- Не бях прав - опита се отново да се оправдае той, дал си сметка с какво бе завършил предишният му опит. - Мога да обясня.
Това също бе клише. „Сигурно не може без клишета” - помисли си тя.
- Няма нищо за обясняване.
Направи се, че не я е чул:
- Не съм те лъгал, но ти не ме попита, а аз не мога да говоря за това. Може би е било твърде болезнено. И след като не го казах веднага, така и не можех да го разкажа след това.
Като че ли му бе наистина много неловко. И тя го остави да се доизкаже.
- Преди две години отидох на няколко сеанса при нея, докато четеше лекции в института. Чувствах се зле. Проблеми в семейството. Бях при нея четири или пет пъти. Тя ми помогна и аз...