- Ще ти помогна - каза му тя и го свали бавно. След това свали и блузката си. Застана до него само по прашки.
Той вдигна ръка, за да ги свали.
- Какво ми е? - промърмори и се предаде, отпускайки се на дивана със затворени очи.
Тя грабна мобилния му телефон, отключи клавиатурата и намери снимките на Майлин. На една от тях тя излизаше от някаква сграда. Заедно с нея имаше още някого, сигурно Вилям. Висок, здрав, русокос, малко кривоглед. След това имаше поредица от единадесет снимки, една от които Зако й бе показал в кафене „Алто”. На още две от снимките бе все същият блондин. ММС-ът бе изпратен от номер, започващ с кода на Норвегия. „Странно е, че Зако не е изтрил съобщението” - осени я изведнъж. Ако той наистина бе помолил някого да проследи Майлин, не би оставил номера му в телефона си. Зако бе животно, но не и идиот. Тя записа цифрите върху края на вестника, лежащ на масичката. Откъсна парчето и го пъхна в джоба на якето си. Извади го отново и записа датата, на която бе изпратено съобщението. Порови в чекмеджетата на бюрото. В най-долното лежеше онова, което търсеше - снимката на Майлин. Пъхна и нея в джоба на якето си. Не намери повече разпечатани снимки.
Облече се набързо. Зако лежеше, опрял глава в подлакътника на дивана. Тя го хвана под мишниците и го настани в по-безопасно положение. Отиде с почти празната бутилка в кухнята, изля остатъка от нея и я изплакна старателно. Нямаше никакви основания да си мисли, че той щеше да се събуди и да разбере какво бе станало. Изплакна и подсуши и своята бутилка. „Защо?” - запита се, без да се опитва да си отговори.
Зако продължаваше да лежи като чувал на дивана и да хърка. Преди да излезе, тя наклони главата му назад, пъхна „уреда” му обратно в панталона му и закопча дюкяна му.
Отново бе в квартирата на „Харлемердайк”. Все още бе под влиянието на дрогата. Скоро щеше да й мине. Имаше кокаин в плик, в чекмеджето на нощното шкафче. Искаше й се да го извади, да се наслади на чувството за неуязвимост и нека то продължеше. Бе сама. Бе нощ. Навън бе тихо. Майлин бе изчезнала. Ела на себе си, Лис.
Седна пред компютъра. Намери в „Гугъл” телефонния указател на Норвегия и потърси номера, записан върху парчето вестник. „Юдит ван Равенс” - прочете тя. Живееше на „Екебергсгат” в Осло. Минаваше вече два и половина. Реши да изчака и да се обади сутринта. Съблече се, захвърли дрехите си на пода и се пъхна в леглото.
Бе на вилата. Майлин - също. Слизаха към езерото. Бе лято, поради това всяка носеше по една хавлия за плаж. Лис се изкатери на камъка, от който обикновено скачаха във водата. Дълбочината под нея бе голяма. Вече се канеше да скочи, но забеляза, че езерото е покрито с лед.
Събуди се от студ. Сивата светлина от прозореца помръкваше, стигайки до задния двор. Тя взе мобилния си телефон. Бе спала дванадесет часа. Седна рязко в леглото. Бе жадна. Довлече се до банята, подложи уста под струята и пи дълго. Свлече се върху тоалетната чиния и отново й се догади. Седеше и гледаше лицето в огледалото.
- Майлин - промърмори тя.
„Ще се погрижа за теб, Лис.”
След това се обади на момчето на сестра си, Вилям. За миг бе сигурна, че всичко си е както преди и сестра й се е върнала.
Тя обаче не се бе върнала.
- Вече я няма вкъщи почти две денонощия.
- И с какво толкова сте заети? - заяви Лис. - А полицията?
- Търсят я. Идваха два пъти. И аз ходих до следствието. Постоянно ме питат дали сме се карали и все в този дух. А също така и дали е изпаднала в депресия, и дали е мислела за самоубийство.
- Майлин да е мислела за самоубийство?!
- Никой от нас не мисли така.
- Някой обаче все пак трябва да направи нещо!
- Изглежда, че засега нямат за какво да се хванат. С Таге ходихме до вилата край Морван. Полицията също я търси там. Друго нищо не знам.
Лис стоеше и гледаше надолу към „Харлемердайк”. Кафетерията на отсрещната страна бе поставила на вратата си часовете до Коледа.
- Някой трябва да направи нещо - повтори тя. Каза го на глас. Стоеше, без да мърда. И тогава си спомни за телефонния номер.
Натъкна се на телефонен секретар. Женски глас каза на холандски, а след това и на английски: „Това е номерът на Юдит ван Равенс. Оставете съобщение...”
Взе си душ. Облече се. Гримира се. Всичко, което обикновено правеше. Изтича надолу по стълбището и изскочи от сградата. Пресече улицата напряко към кафенето. Собственикът слезе от клатещата се подвижна стълба. На външен вид бе на около петдесет години и розовото му теме бе обкръжено от ивица бели къдрици. Стълбата бе поставена върху маса и някаква безцветна блондинка, облечена в черно, я придържаше, докато той закачваше златни и сребърни топки за тавана. От бара се разнасяше музика. „It’s gonna be a cold, cold Christmas.”[4]