- Бергер твърди, че тя така и не е дошла на срещата.
Салфетката се скъса. Вилям изпусна парченце на пода.
- Може да е казал истината.
На Лис й се стори, че всичко наоколо бе затихнало. Сякаш всички бяха млъкнали по съседните маси. „Тежко му е - помисли си тя. - И на теб ти е тежко, Лис.”
Докосна ръката му:
- Да се поразходим. Имаш ли време?
Пресякоха площада пред кметството и продължиха по крайбрежната улица. На всички прозорци светеха коледни звезди.
- Канели сте се да се ожените през лятото - произнесе тя в нищото.
Вилям я изгледа отстрани:
- Откъде знаеш?
- Майлин ми изпрати съобщение. Помоли ме да се освободя за празника на свети Ханс догодина.
- Бяхме се разбрали да не казваме на никого до Коледа - гледаше право пред себе си той. - Тя се възхищаваше от теб - каза неочаквано.
Лис трепна:
- Кой?
- Майлин казваше, че винаги си била по-смела от нея. От нищо не си се страхувала. Винаги първа си се катерела по стръмните склонове. Скачала си от високите скали.
Лис подсвирна.
- Зарязала си всичко и си заминала за Амстердам -продължи той. - Майлин се чувстваше привързана към дома ви.
„Как ще се справиш, Лис?”
- А ти? - попита тя, за да смени темата. - Смел ли си?
- Когато трябва.
Стояха до факлата на мира, в самия край на крайбрежната улица. Няколко кораба се поклащаха върху водата в студения фиорд. Надигна се вятър. Леките снежинки се въртяха от вятъра и по никакъв начин не можеха да кацнат.
- Кога отиваш на вилата?
- Следобед.
Той извади връзка ключове, отвори ключодържателя и извади ключа от колата.
- Мислиш ли, че там ще разбереш нещо за Майлин?
Тя поклати глава:
- Нали вече сте били там с Таге? И полицията - също.
Обърна се към пламъка, горящ в листовидния съд и протегна ръце към него. Провери колко близко може да ги приближи, без да се опари.
14
Лис паркира колата на Майлин до Бюстермусан. Изкачи се пеша по горската пътека в тишината. Не в тишината, а в звуците на гората - шума на зимните птици, вятъра в короните, собствените й стъпки.
Стигна до мястото, където трябваше да свърне от пътя. Снегът се бе разтопил и отново замръзнал. Можеше да се върви без снегоходки. Отначало бе много стръмно нагоре. Не бе идвала тук почти четири години, но помнеше почти всяко дърво и всяко хълмче. Където и да отидеше, носеше този пейзаж със себе си.
Изкачи се на върха и видя покрива на вилата през дърветата. Стоеше и гледаше към езерото и хребета от другата му страна. Едва с настъпването на сумрака се спусна надолу.
Миришеше силно на байц. Спомни си, че Майлин й бе споменала през есента, че се готвят да боядисат тук с Вилям. Бе я попитала дали Лис няма да дойде да им помогне. Лис прекара ръка по нерендосаните дъски отвън. Докосването предизвика спомени за Майлин. Струваше й се, че тя бе тук, и за миг Лис изгуби увереността си, че може да влезе във вилата.
Запали парафиновата лампа в кухнята и я взе в хола. Намери изгорели дърва в дъното на камината. Изглежда, че Майлин бе бързала. Никога не бяха тръгвали от вилата, без да загасят камината. Всичко трябваше да бъде прибрано, пепелта изметена и поставени нови дърва, за да може при следващото идване само да се драсне клечката. Сега на Лис и се наложи да измете камината и да отиде в плевника за дърва. Вилям и Таге само бяха надникнали, както и някой от полицията. Някой от тях ли бе запалил камината? Не бе в стила на Майлин да нарушава строгите правила, измислени от самите тях.
След това Лис включи радиото и намери изпълнение на пиано. И дори това бе твърде много, така че тя го изключи, защото трябваше да остави стаята без звуци. Застана до прозореца и се загледа към езерото в сумрака. Преди много години бяха стояли тук по същия начин, Майлин до нея, и пак през зимата, а слънцето - аха-аха - се бе готвело да се търкулне зад склона и игличките по дърветата бяха блестели.„Никога няма да дадем това място, Лис. То си е наше, твое и мое.”
Лис плачеше. Не разбираше какво се случва, опипа бузите си.
- Майлин - прошепна тя, - ако вината е моя...
„Вината не е твоя. Нямаш нищо общо.”
-Трябва да си призная вината. Аз го убих.
Тя закачи фенерчето на главата си, взе две кофи и слезе надолу между дърветата. Вървеше по коритото на ручея към големия камък. Той бе стръмен като скала. Под него бе много дълбоко. Оттук бяха скачали през лятото. Трябваше да се скочи малко напред, за да се избегне изворът. Долу ледът се бе размразил. И да замръзваше, ледът бе по-тънък от чупливо стъкло. Извиращата от извора вода не позволяваше на езерото да замръзне на това място дори и при най-лютия студ. В дълбокото лежаха гниещи дървесни стволове и топлината, която изпускаха, също пречеше на леда да стегне. Тя хвърли поцинкованата кофа, държейки я на въже. Тя прелетя почти три метра и едва тогава се пльосна някъде долу. Издърпа я внимателно и повтори същото и с другата.