Наблизо от лявата й страна имаше малък залив. „Нашият плаж” - го бяха наричали, защото бе покрит с едър пясък. Плажчето бе само колкото да легнат двете да се пекат на слънце. Голи, ако наоколо нямаше никого. Сред дърветата над тях се бе извисявала старата барака с лодките и канутата.
Тя закрачи по снега към плажчето. Постави крак върху леда и пренесе цялата си тежест върху него. Издържаше, ако се тръгнеше направо по него. Ако обаче се тръгнеше надясно, към камъка и извора, ледът щеше да започне да се пука и можеше да се пропадне, да се потъне в ледената вода. „Death by water” - спомни си тя. Ако Майлин бе тръгнала по този път... Тя обаче не го бе направила. Колата й бе намерена в Осло. Можеше ли някой друг да я е закарал там?
Тя запали печката и сложи да се топли вода за кафе и супа. Излезе на верандата и запали цигара. Майлин не можеше да понася да се пуши вътре. След това щяло да вони с години, бе смятала тя, и Лис никога не бе нарушавана тази забрана.
Изгълтала купа супа минестроне, тя се зае с хола, кухнята и двете спални. Надничаше в шкафовете, палеше фенерчето и осветяваше под леглата. Вдигна матрака на горното легло, на което обикновено спеше Майлин. Освен камината, всичко изглеждаше, както обикновено.
Сложи две цепеници и седна на дивана, подвила крака под себе си. Огледа се наоколо. Рога на стената, до барометъра. Бяха огромни, сигурно от гигантски лос. Тя ги бе намерила. Долу, до езерото Бьортерван. През лятото бяха взимали кану и го бяха пренасяли между езерата. В търсене на боброви бентове. Бяха нощували под открито небе. Бяха се събуждали на разсъмване и се бяха прокрадвали към токуващите глухари. Спомняше си много добре всичко това. Тя бе на дванадесет, а Майлин - на шестнадесет. От по-ранното й детство обаче имаше само откъслечни спомени и неясни образи. Когато Майлин разказваше за детството им, винаги се бе учудвала колко малко си спомняше Лис. „Не си ли спомняш как едва не се удави в Морван?” Лис не си спомняше. „Беше в първи клас и бе решила, че можеш да плуваш. Наложи ми се да скачам във водата направо с дрехите, за да те извадя.”
Погледът й се спря върху фотоалбумите на рафта. Бяха останали от баща им. У дома нямаше нищо от него, но понеже вилата бе негова, преди да я прехвърли на нея и Майлин, той бе докарал албумите тук. Тя свали един от тях от рафта. Не ги бе разтваряла от единадесет-дванадесет години. В този имаше нещо почти забранено. Миналото на баща им. С тази част от роднините винаги нещо не бе така. Никога не бяха говорили за нея. Лис едва помнеше дядо си, но той бе огромен, с бяла брада. Майлин казваше, че винаги ходел с костюм и имитирал гласовете на различни птици - на кукувица, на врана и разбира се, на синигер, защото те почти през цялото време пееха наоколо. Бил подражавал обаче и на лешоядите, кондорите и фламингото. Трудно било да се каже откъде ги знаел, защото никъде не бил пътувал и почти никога не гледал телевизия.
От една от снимките я гледаше много сериозно баща им. Висок и бледен, с дълга коса, той стоеше пред къщата на родителите си на края на гората. Къщата бе съборена преди много години. Сега там имаше учреждение за трудни деца. На друга снимка баща й бе някъде в планините. Бе с анорак и ниско придърпана качулка и се катереше нагоре със ски. Лис прелисти албума до снимката, която й харесваше най-много. Седеше на раменете му и се държеше за дългата му кестенява коса, сякаш бе юзда на кон. Когато видя снимката, нещо в стомаха и трепна и веднага си спомни как се бе спънал, а тя викаше, летейки към земята, но в последния момент той бе успял да запази равновесие. След това бе повторил този номер. Тя бе плакала и го бе молила да спре, да я свали долу, но той разбираше, че на практика й се искаше още и още.
Кафявият фотоалбум бе стар. От детството на баща им. Баща й бе помагал в стопанството на съседната ферма, Майлин и я бе показвала. Баща й бе прибирал кравите вечер. Или бе разпръсвал сеното да се суши. Бе слаб и върлинест като Лис. На прага стоешетя,неговата майка. „Ти приличаш на нея. Като две капки вода сте. Виждаш ли?” Това бе гласът на баща им. Дори и него си спомняше. Може би бяха седели тук, на вилата, на този диван? Бяха прелиствали този албум заедно, когато й бе казал за тази прилика, като че ли бе някаква тайна, която не трябваше да се казва на никого другиго... Снимката на баба й бе черно-бяла, но Лис бе сигурна, че и цвета на очите си бе взела от баба си. Висока и слаба жена с блуза и дълга пола, бледа, със странен поглед, наполовина отсъстващ, наполовина замечтан. Косата й бе прибрана по стар обичай. На друга снимка тя стоеше на верандата и се усмихваше и още повече приличаше на снимките на самата Лис. Всичко, което знаеше за баба си, бе чула от Рагнхилд. Баба й имала собствено ателие, в което тя рисувала през цялото време, но от това, изглежда, нищо не се получило. Напуснала семейството, когато баща им бил на десет годинки, но Лис не знаеше къде бе отишла. Може би дори баща им не знаел. По думите на Рагнхилд тя страдала от някакво заболяване и приключила дните си в психиатрията в Гаустад.