- Много хубаво място - отбеляза той.
- Собствениците са архитекти - съобщи им Вилям Вогт-Нилсен. - Наемаме го вече втора година.
Руар Хорват седна на дивана.
- Вече сте давали показания в полицията - започна той. - Тогава обаче е ставало дума за изчезване. Сега разследваме убийство.
Вилям Вогт-Нилсен не отговори нищо на това. Настани се във фотьойла до стълбището и се взря през прозореца. Това даде на Руар Хорват възможността да го разгледа подробно. Бе разпитвал няколко души, които след това бяха осъдени за убийство. Бе срещал слаби лъжци и добри артисти. Мнозина бяха му правили добро първо впечатление, но рано или късно бе изплувало нещо, ако бяха играли роля. Той погледна към Викен, който бе седнал във фотьойла до края на масата. Инспекторът бе решил предварително, че разговорът ще се води от Руар Хорват, а той само ще наблюдава. От самото начало Викен бе изявил желание да работи с Руар. Сякаш бе решил по някакви причини да преведе младия си колега през първия период. И през изминалата година Руар бе научил много за разследването на сериозните случаи, свързани с насилие, каквито едва ли щеше да му се удаде да води, ако бе останал на предишната си работа в полицейското управление в Румерике.
- Както разбирате, трябва да минем отново през събитията преди престъплението - обясни той. - Не само с вас, но и с всички, които засяга това.
Подчерта последното, за да може Вилям Вогт-Нилсен да се поотпусне малко. Онзи, който се чувстваше под подозрение, внимаваше много за всяка своя дума. Онзи, когото, както му се струваше, щадяха, по-скоро допускаше грешки.
- Разбира се - отговори Вилям Вогт-Нилсен. - Можем да го повтаряме толкова, колкото ви трябва.
Тонът му бе не напрегнат и думите му съответстваха на интонацията. Съмнение? Мъка? Шок? Руар Хорват плъзна отново поглед по бледото му лице. Дори и младият човек да играеше нещо, той не преиграваше.
- Можете да започнете с последната си среща с Майлин Бйерке.
Като че ли Вилям Вогт-Нилсен си спомни нещо.
- Кафе? - попита той.
Руар Хорват отказа, Викен продължи да мълчи и младежът се отпусна отново във фотьойла си.
- Видях я един ден преди да изчезне, тоест в сряда, на десети. Бе почти пет часът... Пет без петнадесет - поправи се той. - Стоеше на верандата с раница на гърба. Прегърнахме се. След това затворих вратата. Това бе последната... - гласът му трепна леко и той продължи след няколко секунди: - Отиваше на вилата си. Често отиваше да работи там. Чудесно място е. Тихо и спокойно. Нищо не те разсейва, дори няма покритие.
- За какво говорехте точно преди тръгването й? - попита Руар Хорват.
Вилям Вогт-Нилсен се замисли. Изглежда, че в дежурната стая не го бяха питали за това.
- За онова, което трябваше да се случи на следващия ден. За предаването, в което се готвеше да участва. „Табу”, сигурно знаете това.
Полицаят кимна леко, не искайки да го прекъсва.
- През последните дни бяхме обсъждали много това. Майлин съвсем не е фенка на Бергер. Попитах я дали не се страхува, че ще стане негово сериозно алиби, че ще играе по свирката му. Тя обаче имаше други намерения.
Руар си спомни съответния отговор в протокола от разговора в дежурната стая.
- Можете ли да уточните намеренията й?
- Нещо й бяха казали за Бергер. Мисля, че й се бе обадил някой от бившите й пациенти. Майлин бе много развълнувана. Имах усещането, че Бергер е проявил агресия спрямо някакъв малолетен много отдавна.
- Можете ли да ни кажете име?
Вилям Вогт-Нилсен поклати глава:
- Тя спазваше стриктно правилата за конфиденциалност и това, разбира се, се разпростираше и върху мен.
- И въпреки това мислите, че се е канила да го съобщи в ефир?
- Майлин не каза какво смята да прави. Тя обаче бе длъжна да свали жалката му маска на клоун. Да хвърли Бергер в шок.
- „Маска на клоун” - това нейни думи ли са?
-Жалка маска на клоун.Бе се срещала с Бергер два пъти преди това. Още преди да се появи информацията за миналото му. Тогава тя каза, че иска да се срещне с него преди ефир и да му даде шанса да отложи предаването.
Руар Хорват не си записваше нищо. Разчиташе на паметта си, която смяташе за много добра.
- И това бе последното, за което си говорихте?
Вилям разтърка с пръст челото си, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
- Каза, че щяла да намине към пощата. Да вкара парите в сметката си.
- Парите?
- Много от пациентите й плащат за всяко посещение. Тя събираше парите и веднъж седмично ги влагаше в сметката си.
- Най-близката поща до вас е на площад „Карл Бернер”, нали? - Руар погледна часовника си. Би трябвало да успеят преди затварянето й. - Какво правихте след тръгването й в сряда?