- Седях си вкъщи. Учих цяла вечер. Отидох на тренировка в осем и половина. Играя хокей на трева с приятели. Върнах се около единадесет. Едва успях за вечерните новини.
- А на следващия ден?
- От сутринта бях на лекции. След това седях в читалнята. Около три часа надникнах тук. След това отидох на работа.
- На работа ли?
- „Юр-авто” - обясни той. - Старая се да съм там, доколкото мога.
Руар си отбеляза това. Млад човек, говори добре, има социални контакти.
- А Майлин била ли е тук, когато надникнахте в четвъртък?
- Не мисля. Щеше да остави раницата или лаптопа си.
Получих обаче два есемеса от нея - показа мобилния си телефон той.
Едва сега Руар извади бележник и си записа точното време.
- Мислехме да се срещнем при родителите й. Трябваше да гледам „Табу” с тях, а след това Майлин искаше да дойде.
- Иначе казано, сте бил на работа през цялата вечер в четвъртък, на единадесети декември?
- От три и половина до осем и половина. След това ме взе Таге, пастрокът й. Той работи в университета.
- И през цялото време бяхте в „Юр-авто” с другите студенти?
- Изтичах до кафенето „Дели де Люка” на улица „Карл Йохан”, за да купя храна. Може би за четвърт час. Питайте останалите. А по принцип бях там, докато не дойде Таге. Тръгнахме за Льоренскуг, по пътя се отбихме в магазин - сви се малко във фотьойла си. - Веднага й се обадих, след като не се появи след предаването. Мобилният й телефон бе изключен - като че ли се страхуваше да разказва по-нататък.
- Какво се случи след това?
Вилям Вогт-Нилсен прекара и двете си ръце по косата си:
- Тръгнахме за града, Таге и аз. Проверихме дали се е прибирала вкъщи. След това отидохме до телевизионното студио. Опитахме се да поговорим с онзи Бергер, но той вече, изглежда, си бе тръгнал. Обадих се навсякъде, където можех. Никой не знаеше нищо. Обадих се дори и на сестрата на Майлин в Амстердам... Таге ме уговори да остана у тях. Рагнхилд бе в паника и той се занимаваше с нея, а аз продължих да се обаждам. Рано сутринта с Таге тръгнахме към вилата до Морван. Претърсихме всичко там. Знаехме, че е заминала оттам, но трябваше да правим нещо. След това отидохме в дежурната на полицейското управление. Може би около дванадесет. След това отново се отправихме към Льоренскуг. Едва тогава осъзнах...
Руар Хорват се въздържа от утешителни коментари, седеше, гледаше го и чакаше. Тогава за пръв път се намеси Викен:
- Откъде сте знаели, че е напуснала вилата?
Вилям се обърна към него и за миг изглеждаше учуден.
Може би бе забравил, че инспекторът бе тук.
- Казахте, че сте знаели, че вече не е там - повтори Викен. - Как сте могли да знаете това?
Вилям примигна няколко пъти:
- Колата й... нямаше я на паркинга. След това Таге я намери в града, в квартала, в който е офисът й.
Руар Хорват запали двигателя, докато Викен сядаше.
- Нищо неочаквано на пръв поглед - коментира той.
Викен не каза нищо.
- При всяко едно положение думите му могат лесно да бъдат проверени - призна Руар. - Трябва да се поговори с хората от „Юр-авто”. И с онези, които са били на касата в „Дели де Люка”.
- Кога е изчезнала? - попита изведнъж Викен.
Руар извади квитанция от тясното си джобче.
- Квитанцията за паркинг показва, че колата е паркирана на улица „Велхавен” в седемнадесет, нула, пет през онзи четвъртък.
- Това е колата, но кога е изчезнала собственичката й?
Като че ли през последната седмица не бяха чистили тясната улица.
- Напълно възможно е да е отишла в офиса си, след като се е върнала от вилата - каза Руар, маневрирайки покрай редицата неправилно паркирани таксита. - Трябва да се чуят тамошните й колеги - завил по по-широка улица, той добави: - Струва ми се, че любовникът й може най-малкото да докаже къде и кога е бил.
Викен каза:
- Няма алиби, което да не може да се опровергае. Дори и някой да може да докаже, че е бил на аудиенция при краля, при такъв случай трябва всичко да се провери.
5
Неделя, 28 декември
В момента, в който на масата сервираха месо от лос, мобилният телефон на Дженифър звънна, предупреждавайки за входящо съобщение, и още на два пъти от чантата, закачена на облегалката на стола й, се разнесе веселата мелодия.
Ивар я подкачи:
- Нали каза, че днес не си дежурна - измърмори той, но през двадесетте години съвместен живот бе свикнал тя никога да не е съвсем свободна.
Дженифър се извини на снаха си, стопанката на къщата, и отиде в съседната стая. Там гореше камина, по средата на помещението имаше елха, а отвън снегът, съпротивлявайки се на топлото време, лежеше в градината и по далечните полета като мокър килим. В дома на сестрата на Ивар миришеше много вкусно. Винаги бе чисто, винаги имаше ред. „На мястото си - както казваше обикновено самата тя. - Всичко трябва да е на мястото си.”