- И?
- И какво „и”?
Дженифър се намръщи:
- Какво мислите по този въпрос?
Руар се стресна от резкия й тон. Изглежда, че изведнъж схвана, че тя бе водила разговора именно към това.
- Ясно е, че ще се занимаем и с този случай. Не можем обаче да успяваме навсякъде.
Дженифър се ядоса:
- Момичето в Берген е намерено голо в гората, далече от хорските очи. Било е завързано здраво, но нищо не е посочвало сексуално насилие. Станало е през ноември и тя е замръзнала жива. Имала е много рани в очите, нанесени с остър предмет. А сега виж сегашния случай и ми обясни защо не искате да разследвате най-напред тези прилики?
Руар вдигна двете си ръце.
- Не ме бий! - помоли жално той.
Дженифър усети как раздразнението й стихва.
- А би си струвало - каза строго тя. - Да те напердаша хубавичко. Да си отпусна душата.
- Добре - съгласи се Руар и стана. - Нека обаче да е в спалнята. Не искам съседите да видят.
6
Понеделник, 29 декември
Пусти улици. Нощ. Още не е ял. От сутринта. Застудяваше. Трябваше да си облече якето. Не го бе намерил в бързината. Тичаше по „Вергеландсвайен”. Тичаше, за да се сгрее. Някъде в центъра биеше часовник. Три удара, преброи той. Пусти улици. Затича се отново. Всяка нощ през последните две седмици. Зави зад ъгъла и се затича по „Пилестреде” към Ибсеновия тунел. Тунелите го караха да тича. Трябваше да успее, преди отзад да се появи кола. Трябваше да изпробва тунела под крепостта, защото бе по-дълъг. И още тунела „Екеберг”. Преди бе спринтьор. Мнозина го бяха гледали. Бе изтичвал нагоре на един дъх, а при другите не се бе получавало. Можеше да изпревари всички, а след това да ги чака. А преди последния завой бе увеличавал скоростта, оставяйки ги далече назад. Те не разбираха, откъде се бе появил. „От друга планета” - бе им викал той. Не от Марс или от Венера, а от планета в друга галактика. Винаги тичаше. Бе по-спокоен, когато тичаше, отколкото когато седеше или стоеше. Все още не бе късно да започне да се състезава отново. Онзи, който се завръща. Вече се бе връщал веднъж. Вече не му вярваха. Били му дадени толкова възможности, твърдяха те. Най-напред онова, което наричали „загриженост”. Спортното общество е много великодушно към онези, които отпадат от него. Не изкарва тийнейджърите на студа, когато им трябва топло. И го бяха приели още веднъж обратно. Кокаин и СПИН. Дори и за това бяха готови да затворят очи. Бил загазил, бе им казал той, но не бе истина. Бе подписал нов договор. Бе получил още един шанс, ако се лекува. Не бе чудно, че бяха искали да залагат на него. Никой не бе имал такъв спринт, дори и Рудал, когато бе на самия връх. „Аз го бих! - зъбеше се той, тичайки. - Победих Рудал в Атланта!” - крещеше той. Бе се случило дванадесет или шестнадесет по-късно. Рудал бе твърде вял. Имаше твърде много скъсани мускулни влакна. А този спринт му бе по рождение. В кръвта, в мускулните влакна, в клетъчните ядра.
Докато се приближаваше към края на тунела, го настигна кола, някакво такси. Той препусна с всички сили. Таксито забибитка. Той му показа среден пръст и задейства спринта си. След това спря и скочи на тесния тротоар. Пресече кръговото движение и се затича по-нататък по „Швейгорсгате”. Там бе равно. Настилката бе хлъзгава, но той пазеше идеално равновесие. Можеше да се изправи за части от секундата. Дишането му бе топло и миришеше на желязо. Дължеше твърде много. „Тридесет хилядарки” - бе казал Карам. Не можеше просто да са толкова много. С Карам обаче бе безполезно да се спори. Младежът твърдеше, че търгувал твърде вяло. Че взимал твърде много за себе си. Това било бизнес. Тридесет хиляди до сряда, иначе нямало вече да тича, дори и да пълзи нямало да може. Карам го познаваше и знаеше кое е най-лошото за него. Не да плава по средата на фиорда, докато скумрията не оглозга месото от костите му. Най-лошото бе да бъде прикован за стол до края на живота си. Никога повече да не тича. Дори да не пълзи. Карам бе обрисувал цялата тази картина. Не шибаната скумрия щеше да го изяде, а онова, което пълзеше вътре в него.
Майлин Бйерке бе първият човек, който не искаше нищо от него. Поради това не бе могъл да ходи при нея. Само два пъти, а след това бе престанал. Защото тя бе имала онзи поглед, бе седяла и слушала, и въобще нищо не бе искала. Това го бе довеждало до отчаяние. Не бе имал какво да каже. Би могъл просто да стане и да тресне лаптопа й в стената. Или да я издърпа от фотьойла й, да я сложи на масата и да гледа как ще потъмнеят очите й. Най-сетне да се изплаши, най-сетне да види онова, за което и представа си нямаше! Как щеше да се справи с онова, което бродеше ли, бродеше в него? Тя обаче не се бе предавала. Бе искала да идва отново. Онзи, който се завръща. Понякога й бе вярвал. Че на практика ще може да му помогне. Че разговорите ще му помогнат. Трябвало да идва, бе настоявала тя. Ако не можел да дойде, можел да й прати есемес. Тогава можели да се договорят за друг час. Било й удобно винаги, дори и да я предупредял в последния момент. Той се бе договарял и не бе отивал. Никога не бе изпращал съобщение, но тя не се бе предавала. Тя бе наивна. Бе си мислела, че с дрънкането си ще може да спре онова, което цареше в него. Заради него той тичаше, заради него взимаше наркотици. Тя бе твърдяла, че знаела как всичко било свързано. Разбирала защо той не мислел за нищо друго, освен за следващото смъркане. Че тези мисли му помагали да оцелее. И бягането - също. Бе му предлагала лекарства. Не боклуци, от които хората дебелееха и затъпяваха, а нещо ново, облекчаващо болката. И дори и да бе разбирала нещо, това не би му помогнало кой знае колко. „Майлин е мъртва!” - извика той и задейства спринта си на последната дистанция преди Галгеберг.