- Разбира се, че не може.
Най-накрая тя изплю онова, за което бе дошла:
- А ако ме изпратите там? Като взема снимките оттук? Да направя сравнение на съдебномедицинските находки. Тогава ще имам повече информация, която да представя на Викен и хората му.
Корн сякаш съвсем не се учуди. Позамисли се над предложението й и след това отговори:
- Винаги съм ценял инициативността ти, Дженифър. И това, че въобще не се боиш да си пъхаш носа в чуждите работи.
Тя усети, че се изчервява. При Корн това не бе страшно.
- Спомням си добре онзи бергенски случай - каза той и погледна нещо зад прозореца, сигурно за да не я обиди.
- Казваш, че очите й били увредени? По същия начин? - бе се занимавал със съдебна медицина петнадесет години повече от нея, но изглежда, че докосвайки се до смъртта, все повече мислеше за живите. - Струва ми се, че не е необходимо да се ходи в Берген. Аз обаче ще се обадя на отдел „Убийства” и ще поговоря с шефа им. Нали става въпрос за приоритети?
Дженифър си представи Викен, извикан на килимчето от Сиге Хелгаршон, шефа на отдела, който доскоро му бе подчинен и когото, както бе чувала, Викен бе използвал през цялото време като изкупителна жертва. Усети бълбукащата радост на отмъщението и не можа да се удържи да не й се наслади.
- Как, рече, се е казвало онова момиче от Берген? -попита Корн, вече вдигнал слушалката.
- Рихтер - отговори тя. - Илва Рихтер.
8
Вторник, 30 декември
Руар Хорват натисна един от звънците на вратата, на който пишеше: „Т. Габриелсен”. Тя не откликна веднага и той успя да се ядоса. Винаги бе спазвал много точно уговорките си, но в тази сфера на дейност, както се знаеше, не ценяха достатъчно чуждото време.
Най-сетне бравата забръмча. Стълбището на входа се бе килнало и бе цялото плесенясало. Като че ли цялата сграда се нуждаеше от ремонт. Когато стигна до площадката на втория етаж, от вратата надникна жена с кръгло лице.
- Почакайте ме за секунда ей там - каза тя и посочи една врата. - Ще приключа до половин минута.
Руар се разположи в кухнята, която сигурно служеше за стая за почивка. На масата зад вратата имаше котлон, а до него кафеварка. Миниатюрният хладилник бе затиснат между прозорците, гледащи към задния двор, а на него бе облегнат голям скицник върху статив. В шкафа на стената се виждаха филтри за кафеварката, няколко чашки и чаши, еднокилограмов пакет сол и нелепа пластмасова кана с дълго гърло. В ъгъла между хладилника и стената имаше архивен сейф от сива блестяща стомана. И трите му отделения бяха заключени. На скицника бяха нарисувани стрелкички със син флумастер, а думите между тях бяха изписани с черен: „Дилема”, „саморазвитие”, „защита”.
Руар го разлисти назад. Различните почерци показваха, че тук бе стоял, рисувал и обяснявал не един човек.
Турюн Габриелсен се появи след повече от десет минути. Започна да зарежда кафеварката, без дори да се опита да се извини за закъснението си, и остави госта сам да решава дали да седи, или да стои.
Бе приблизително на неговите години, отбеляза си Руар, въпреки че изглеждаше по-възрастна. Косата й бе със средна дължина. Не бе нито висока, нито ниска, нито блондинка, нито брюнетка. Кожата й бе бледа, нечиста, очите - зачервени. Не носеше очила, но на носа й се виждаха следи от такива и тя примижаваше, гледайки събеседника си. Ако на Хорват му се наложеше да я прецени като жена, той, за да бъде дипломатичен, щеше да отбележи, че не е по вкуса му. „Няма съвсем никакво обаяние - помисли си той. - А може би е просто уморена?... Стегни се, Руар!” - заповяда си той, усещайки, че неприязънта му започва да взима връх.
- Удобно ли е да поговорим тук? - попита той. - А след това ще поогледам кабинета на Майлин Бйерке.
- Това ли е последното място, на което е била, преди да изчезне?
- Не знаем това - каза твърдо Руар.
- Аз обаче разбрах, че е имала тук среща и е минала оттук след вилата си. Освен това колата й бе паркирана наблизо.
Полицаят разбра, че тази дама предпочита да задава въпроси, а не да им отговаря.
- Когато си тръгвахте оттук, видяхте ли колата?
Тя поклати решително глава:
- Тръгнах си по друг път, към площад „Холберг”.
- И в колко часа?
- Около три и половина. Трамваят минава в без двадесет. Вече казах всичко това в дежурната стая.
- Извинете ни, ако питаме за нещо по няколко пъти - каза спокойно той и погледна към кафеварката, която започваше да капе. - Въобще ли не сте я виждала през онзи ден?
- За последен път видях Майлин предишния ден. Намина тук, за да предаде нещо. Бе три часът. Отиваше на вилата си.