- Искаме да знаем как се е случило така, че сте изгубили два часа да се доберете от офиса на улица „Велхавен” до студиото в Нюдален във вечер, в която не е имало никакви проблеми с движението.
Бергер се плъзна още по-дълбоко в креслото си.
- Предоставям на вас, Хорват, да изясните това. Не е лошо занимание за редови полицай. По отношение на интелекта, трябва да отбележа - и той помаха с ръка. - Извинете, че не ви изпращам. И че камердинерът ми е в почивка.
Руар стана и се приближи до него:
- Не съм приключил още разговора си с вас, Бергер. Следващия път се постарайте да сте чист. Ако, разбира се, аз самият не се погрижа да прекарате денонощие или две в ареста преди разпита. Желателно с още някой наркоман.
Знаеше, че не е много умно да казва това, но му се стори уместно.
12
Когато Уд Льокему чу, че полицаят напуска апартамента, той седна в кревата. Мигрената - аха-аха - бе готова да отстъпи, той я бе победил, но знаеше точно какво може да прави и кое не си струва. През първия ден от пристъпа можеше да бъде смятан за труп. Отначало смъдеж в едната половина; раздвояване на зрението; цветни петна, въртящи се в танц на фона на бялата стена. След това внезапна пареза. Едното ъгълче на устата му се отпускаше; губеше чувствителността на половината си лице; не можеше да движи ръката си и кракът му увисваше, когато се опитваше да го вдигне. А след това започваше болката и го връхлиташе като еднометрови вълни. Два дни в тъмна стая със спуснати пердета. Повръщаше в кофа и му се налагаше да пълзи до тоалетната.
През дните, през които Уд бе лежал в тъмното и се бе чувствал като жертва на изтезания, при Елиас бяха идвали постоянно. Никой от общите им приятели, защото иначе щяха да влязат в спалнята да го видят. Сигурно някакъв фен. Музиката, разнасяща се от кабинета на Елиас, потвърждаваше това. Там не се работеше. Някакъв младеж, мислеше си, защото знаеше, че жените отдавна бяха само спомен за приятеля му.
Преди няколко часа, когато Уд бе успял да стане, той бе заварил Елиас гол до кухненската маса. Уд веднага бе забелязал, че се е забавлявал с някого. Винаги го издаваше погледът - замечтан, като на влюбен до смърт тийнейджър. „Дявол до те вземе!” - бе си помислил Уд, но не бе казал нищо. И най-малкият намек за скандал щеше да предизвика нов пристъп на мигрената му... Всичко бе започнало преди две седмици, когато Уд бе в Лилехамер. Още в деня на пристигането му този поглед се бе появил при Елиас, тази усмихната разсеяност, този мирис на млада похот. Бе се обвил в тайнственост и бе пълен с намеци. Знаеше колко дълбоко ще го нарани това и го правеше нарочно - това Уд бе разбрал отдавна. Елиас обожаваше да го кара да ревнува. Не защото му трябваше да демонстрира властта си, а защото никога не се уморяваше да се радва, когато някой го ревнуваше. И въобще, Елиас обожаваше да предизвиква в хората чувства, които самите те не можеха да контролират. Така ставали по-интересни, смяташе той. „Дори такъв напълно скучен тип като теб, Уд, става по-интересен, когато незрялата му ярост излезе на повърхността.” Или можеше да го каже така: „Просто те обожавам, Уд, когато се ядосваш и се опитваш да се стегнеш, когато се разкриваш от опасна и непозната страна. През останалото време си предсказуем до абсурдност.” И все пак Елиас не го зарязваше. Или може би точно заради това. Нали и на него му трябваше нещо предсказуемо до него. „Без мен щеше да е безпомощен -мислеше си Уд. - А сега повече от всякога, след всичко, което се случи...” Известно време Елиас се бе опитвал да скрие това, но в края на краищата Уд бе научил всичко. Бе се натъкнал на писмо, което не би трябвало да вижда. Какво пък, той бе предсказуем, но имаше способността да научава всичко за Елиас, и знаеше за него повече, отколкото всички останали, взети заедно. Утешаваше се с тази мисъл, грижеше се за нея и я лелееше всеки ден.
Елиас лежеше в креслото в хола. Главата му бе отметната назад, устата му бе леко отворена. Дишаше тежко и неравномерно.
Уд постави ръка на челото му:
- Как си?
Бергер поотвори едното си око.
- Можеш да го прибереш - простена той и кимна към бюрото.
Уд се приближи до него и издърпа горното чекмедже. В него лежаха гумена тръбичка и спринцовка с остатъци от течност с млечен цвят и тънка нишка кръв.
- Моля те да ме предупредиш следващия път, когато у нас ще идва полиция.
- Предупредих те! - възкликна Уд.
Бергер му обърна гръб. Лежеше и гледаше към тавана. След това се изправи.
- Мина ли ти мигрената? - попита дружелюбно той.
Уд застана до него и го погали по главата: