- Благодаря за загрижеността, Елиас.
От гърлото на Бергер се изтръгна хрип.
- Трябва да остана сам за малко - каза той. - Можеш да си измислиш нещо за тази вечер.
Уд дръпна ръката си и приседна на холната масичка. Можеше да се ядоса. Да каже какво бе положението на практика. Че апартаментът е негов. И че Елиас живее в него, защото той, Уд, му го позволява. Че Елиас може да си намери друго жилище и да приема в него своите чукачи. Именно тази дума би казал. Можеше да изкрещи, че го мрази. Това обаче нямаше да трогне Елиас. Още повече сега, след случилото се. Нямаше обаче смисъл да казва истината, защото Елиас живееше тук, не защото нямаше къде другаде, а защото той, Уд, искаше Елиас да живее тук, а не на друго място. Защото го искаше у дома си. Защото искаше Елиас да е именно такъв, какъвто бе.
- Как да ти помогна, след като ме гониш?
Бергер се взира дълго в него. Погледът му се проясни и за миг престана да бъде насмешлив. След това постави ръката си върху ръката на Уд, за което последният мечтаеше отдавна.
- Голямо приятелство е, Уд, когато искаш да помогнеш на приятеля си да зарови трупа.
- Не е - възрази Уд и стана, след това седна отново на подлакътника до него. През последните две седмици Елиас казваше това не за пръв път и сега той бе измислил отговор: - Голямо приятелство е, когато му помагаш да изрови този труп.
Бергер обаче бе потънал в креслото си, без да казва нищо повече и отново се бе взрял в тавана.
„Трябва да му помогна - помисли си Уд. - Ето какво трябва да направя - да му помогна да се измъкне от това. И да не мисля за после. Няма го това „после”.
13
Сряда, 31 декември
Слизайки с асансьора от шестия етаж на полицейското управление, Руар Хорват си мислеше за предстоящия разпит. Както винаги, си бе поставил цели - какво трябваше да си изясни. От само себе си се разбираше, че тази програма бе гъвкава и не трябваше да пречи на другите значими неща, които можеха да изплуват в движение. Бе изгубил сутринта си, за да прегледа още веднъж купа с протоколи от разпитите. Препрочете рапорта, който един от полицаите от следствената група бе съставил за историята на убитата жена, и внесе редица допълнения в собствените си записки. Бе подредил в главата си най-важните въпроси, които трябваше да зададе на сестрата на Майлин Бйерке.
Видя я, излизайки от асансьора. Стоеше на няколко метра от пропуска, по средата на залата. Когато й подаде ръка и се представи, изведнъж се почувства напълно неподготвен. Наложи му се да се напрегне, за да издържи на погледа й. След това разбра, че не е чул отговора й. Бе разпитвал много млади жени - грозни и красиви, а най-много - по средата. Би трябвало вече да е обръгнал и да не позволява на такива чувства да надделяват над него. Изправи се, обърна се и тръгна напред. „Стегни се, Руар - заповяда си той. - Концентрация пета степен.”
- Моите съболезнования - сети се да каже той в тясната кабина на асансьора.
Тя бе висока почти колкото него. Косата й бе рижавокестенява. А очите й бяха толкова зелени под силната светлина на лампите...
Тя сведе поглед и не отговори.
- На близките сигурно е много тежко в момента.
Руар се смяташе за добър, когато ставаше дума за разговор с хора в сложно положение. Сега се чувстваше като слон в стъкларски магазин.
Затвори вратата на кабинета си след нея и усети лекия аромат на парфюма й. „Стегни се, Руар - повтори раздразнено той. - Концентрация осма степен.” Десетата степен бе последната в скалата на силите, изразходвани за това Руар Хорват да се стегне.
Бе с ежедневно облекло, отбеляза си той наум, след като бе заел мястото си зад бюрото. Есенно-пролетно яке, което явно й бе голямо. Под него - зелен вълнен пуловер. Черен панталон, не много тесен, и ботушки на високо токче. Съвсем не бе гримирана. Дланите й бяха тесни, пръстите й дълги и тънки, с добре поддържани нокти. Руар повтори наум описанието и от това започна да се справя по-добре със ситуацията.
- Няколко дни се опитвахме да ви намерим - започна той. - Никой не знаеше къде сте.
- Кой е този „никой”? - попита тя. Гласът й бе спокоен и много дълбок.
- Родителите ви. Не са ви виждали от Коледа.
Бе учуден, че през първите дни на шок и съмнения не е била заедно с най-близките си.
- Кога за последен път видяхте сестра си? - поинтересува се той.
- През лятото - отговори Лис Бйерке и се взря в него.
Той вече бе свикнал с погледа й.
- Сигурно не сте били много близки?
Лис Бйерке прекара велурените си ръкавици по бедрото си:
- Защо мислите така?
- Ами... Братята и сестрите са различно близки.
- А вие имате ли брат или сестра? - попита тя.