Защо никога не бе разказвала това на сестра си? Ако Майлин бе разбрала какъв е на практика Пол, щеше да й бъде тъжно. А за това, че ще й е още по-зле, ако бе продължила връзката си с него, Лис не бе и помислила. След известно време Майлин все пак бе скъсала с него и тогава вече нямаше смисъл да й го разказва.
*
Някой е бил тук, досети се тя, прехвърлила се през скалата и плъзнала се към стената на навеса. Стоеше и обмисляше това. Пердето - реши тя. Винаги дръпваше пердето в хола преди тръгване. Сега то бе дръпнато встрани. Тя тръгна покрай вилата към верандата, извади ключа от ъгълчето под улука и отключи. Никакви признаци за влизане с взлом. Всичко изглеждаше непипнато. Освен това перде. Може би не бе запомнила правилно? Или пък тук бе идвал Таге? Вилям? Или пък майка й? Последното бе изключено. Майка й не бе излизала от вкъщи от Коледа.
Лис огледа всички стаи и не намери нищо особено. Обиколи още веднъж около вилата към плевника. В носа я удари миризмата на стари лайна. Голямо количество от семейните лайна бяха събрани и гниеха тук с десетилетия. Когато вдигна капака на тоалетната, оттам я лъхна нещо като хлор. На перваза на прозорчето се въргаляха умрели мухи. Може да не бяха умрели всичките. Просто лежаха и чакаха топлото, за да се върнат отново към живота. И Майлин също не бе умряла... Може би бе дълбоко замразена и можеше да бъде разтопена. Бавно да помръдне устни, да отвори очи. Те бяха наранени. Никога повече нямаше да може да вижда. Кой бе искал Майлин да не вижда повече?
Тя стана, тресна капака и изведнъж се ядоса. Същият яд я бе замразил за пода преди десет години. Сега тя отвори вратата и зави към дърветата и скалата зад вилата.
Вече се бе почти стъмнило, когато взе кофите и се отправи към големия камък. Ледът сигурно бе станал по дебел, отколкото преди Коледа, но незамръзналото място се проточваше, както винаги, от устието на ручея в езерото така, сякаш черно зимно око се бе простряло върху повърхността на водата и я гледаше. Тя се наведе, запали фенерчето и го насочи към него. Светлината се пречупи в прозрачната ледена вода и изчезна в дълбокото.
„Пясък” и „весла”. Тя изрина снега, затрупал вратата на бараката за лодки. Лодката лежеше с дъното нагоре. Трябваше да се насмоли. Тя подуши въздуха. Море и гнилост. Под покрива висяха въдици и някакви останки от времето на дървените ски, което бе доста преди раждането й. И двете весла си бяха на мястото. Тя ги вдигна, обърна ги, освети ги по цялата им дължина, огледа всеки сантиметър от дървото, всяко одраскване, всяка пукнатина. Помнеше ги съвсем същите.
„Ваканция” и „ски”. Бе лежала на дивана сред аромат на борове и зимна прах. Никакви звуци, само мисли. Гласът на Майлин: „Да ти смажа ли ските, Лис?” Бе на Великден, два месеца след отиването им с Пол на вилата. Коментарът на майка й: „Тя винаги смазва сама ските си”. Онази сутрин обаче Лис бе лежала на дивана. Няколко минути преди това тя се бе превивала зад плевника, за да не види никой, че повръща. Никой не трябваше да знае, че й се гадеше постоянно. Само Майлин бе научила за това. Майка й нямаше да я съди, тя никога не съдеше. Щеше обаче да поиска да знае как се е случило, защо Лис не се е пазила и кой беше виновен за това. Ските бяха смазани. Майлин бе стояла права и я бе чакала. Вече не идваше толкова често на вилата. Пързаляше се със студентите в горския парк на Осло. Или пък се готвеше за изпити. Може би това бе последната ваканция, през която щяха да са заедно на вилата, бе си помислила Лис. Бе й се гадело. Беше се страхувала. Беше се бояла, че онова, което бе вътре в нея, ще расте, ще се разширява и ще я превърне в нещо друго. И дори Майлин не трябваше да знае при кого е била. Тя не разбираше защо Лис не иска да й каже това, но в края на краищата бе престанала да я пита.
Навън се стъмни. Лис извади бележника.
Ваканция-да ти смажа ли ските, Лис?
А ако бе научила? Щеше да ме намразиш, Майлин.
Тя настръхна и усети, че скоро ще заспи. Тук винаги капваше от умора до вечерта. Спеше дълбоко и непробудно, сякаш безпокойството се разпръскваше от вятъра и се попиваше от дърветата, така че в тялото й оставаше само тихо ромолене. Тя протегна ръка и изключи парафиновата лампа на масата. Две лампи останаха да светят върху камината. Реши да не се мие. Просто да се потопи в съня. „Мога да проспя цялата зима - бе последната й мисъл, - без да излизам до пролетта.” Стои на плажа и гледа как Майлин гребе към брега. Тя седи с гръб към нея. Гребе и гребе. Обърни се, Майлин, за да видя, че си ти. Тя се обръща. Това не е Майлин. Това е баба им. С черната рокля, рижата коса струи на вълни по гърба й... Лис трепна насън. Някой бе влязъл в хола. Тя се опита да се събуди. Какво ставаше с очите й? Не виждаше ясно. Старицата не се движи, стои пред камината и я гледа. Тя е с нещо като униформа и дълга зелена наметка. Челото й е омотано с пешкир, подгизнал от кръв.