Руар си призна, че го гледа:
- Особено сега, защото е свързано с работата ми.
- Във вторник със сигурност ще стигнат милиона - отбеляза Дан-Леви. - Видя ли какво са написали във „ВГ” за последното предаване на Бергер?
През последните дни Руар не бе имал никакво време да чете вестници.
- Заглавието е „Смърт в студиото”. Готвят нещо безумно. Всички очакват това да надмине всичките му други шедьоври.
Руар сбърчи нос:
- Не съм си и представял, че вие, петдесетниците, можете да седите на дивана и да се радвате на стопроцентово кощунство.
- В това е същността! - нахвърли му се Дан-Леви. - Ако Бергер бе обикновен безбожник, щяха да го игнорират. Този тип обаче направо твърди, че вярва в някакъв бог.
- Имаш предвид Баал-не-знам-си-кой ли?
- Баал-зебуб. Атеизмът не би провокирал никого, но звезда, която открито издига в култ „повелителя на мухите”, господа филистери, получава от християните всичкото неодобрение, за което мечтае.
- Умно копеле - коментира Руар.
16
Лис се бе затворила в жилището на Ланггата. Представяше си какво бе правила Майлин, връщайки се вкъщи. Бе оставяла ботите си на поставката за обувки, бе влизала в кухнята, бе поглеждала мръсните съдове, струпани в мивката. Редували се, бе й казал Вилям. Ако бил ред на Майлин, тя веднага се прибирала. Винаги се стараела да свърши по-бързо скучната работа, за да не се натрупвала. След това вероятно сядала до масата в кухнята. Ослушвала се за отварящата се врата? Чакала да чуе гласа му в антрето?
Измила съдовете, Лис запали цигара на верандата по средата на студената зимна вечер, а след това се сви в ъгъла на дивана, наметнала се с плетения шал. Надникна през прозореца, едва различавайки късче от градината с грила и бараката за инструменти в тъмното. На масичката лежеше бележникът и тя го взе.
Какво знам, че се е случило с теб:
10 декември. 16.45: Излизаш от вкъщи. Първо - на пощата, оттам - на вилата. 20.09: Есемес на Вилям.
11 декември.Време?? Тръгваш от вилата. 15.48: Есемес на Лис. 16.10: Есемес на Вилям. 17.00: Уговорена среща с Й.Х. 17.04: Паркираш колата на улица „Велхавен 17.30: Есемес на Бергер. 18.11: Есемес на Вилям. 19.00: Уговорена среща с Бергер. 19.03: Звъниш на Бергер, без отговор. 19.05: Есемес на Бергер, закъсняваш (по думите на Бергер, не си отишла). 20.30: Трябвало е да отидеш в „Канал шест ”, не отиваш.
12 декември.05.35: Снимат те на видео. Заловена, гола. Очите.
24 декември.Колетът с мобилния ти телефон пристига тук, изпратен предния ден от Тофте.
Препрочете го. Без да се замисля, написа:
Да го питам за „Смърт от вода".
Погледна бележката, свалена от дъската в кабинета на Майлин.
Кого си искала да питаш, Майлин?
Финикиец. Мъртъв от две седмици. Нещо за писъка на чайките. И водно течение. Аз също убих.
Седеше и гледаше последното изречение. Препрочете го, мърдайки устни, но не чувайки думите.
Нещо се случи, Лис. Не можеш да контролираш това.
Стана, приближи се до прозореца, отвори го и в лицето я удари студеният сив въздух. Отвсякъде се разнасяха звуците на града. „Ти си по средата на света, но никой не знае кой си или какво си направил.” Тя облече якето, хлопна след себе си входната врата и се помъкна по Ланггата. Трябваше да си купи цигари. И да хапне нещо. Сладолед, реши тя, но най-близката будка бе затворена. Това по-скоро я зарадва, защото трябваше да се поразходи. По-далече. След това да хапне. Много. След това да повърне. След това да си легне. Да спи. Дълго.
Тя свърна в парка и не забеляза силуета, спрял на ъгъла и наблюдавал я няколко секунди, след което бе тръгнал след нея между дърветата. За пръв път, откакто бяха намерили Майлин, в мислите й изплува образа на Зако. Лежеше на дивана. Спеше ли? Щеше ли да успее да задържи този образ? Че Зако се е събудил в онзи апартамент на „Бльомстраат”, че е отишъл в банята, че си е взел душ и е тръгнал из града. Че сега е с Рике, че Лис вече не му трябва и може да я остави на мира. Изведнъж тя чу стъпки по снега някъде зад себе си и усети, че имат нещо общо с нея. Появи се една мисъл: „Ако някой ме хване, ако ме измъкне оттук, от онова, което не ми позволява да забравя извършеното...” В това имаше някаква надежда и хваналата я ръка бе потвърждение за обещание. Момичето не оказа съпротива и позволи да го отмъкнат от пътеката в сянката на едно голо дърво. Той не бе много по-висок от нея, но огромните му юмруци я притиснаха към ствола. И тя знаеше, че ако стои така, без да се съпротивлява, отново ще се случи онзи взрив от светлина, който отначало се отдалечава, а след това запламтява във всичко наоколо. И ако тя не издържи, щеше да изчезне, и всичко, което щеше да се случи тази вечер в парка, нямаше да я засяга.