- Престани да ме преследваш - изсъска той. Устата му миришеше на презрели банани. В тъмното тя видя контурите на лицето на Зако - високи скули и остра брадичка.
- Няма - промърмори тя и изведнъж се сети кой бе това. Бе я душил на стълбището в Синсен. Той знаеше какво се бе случило с Майлин. „Не ме е страх - накара се да помисли тя. - Каквото и да ми направи, вече не ме е страх.”
- Ти ровеше в кабинета на Майлин - успя да произнесе тя.
Той се наведе още по-близо:
- Не взех нищо.
Тя се опита да контролира гласа си.
- Какво правеше тогава там?
- Вече ти казах! - заръмжа той. - Дойдох за сеанс. Надникнах в двете чекмеджета. Не намерих нищо.
- Откъснал си страница от работния й календар.
Хватката се поотпусна.
- Майлин не беше нищо - каза той. - Малцина се опитват да помогнат. Мнозина само се преструват, че го правят. Не искам да ме замесват в нищо. Не ми харесва, че ме преследваш.
- Случайно е - увери го тя. - Всеки път се натъквам случайно на теб. Трябва обаче да разбера какво се е случило онзи ден.
Той я пусна:
- Кой ден?
- Онзи четвъртък, единадесети декември. Майлин е тръгнала към офиса си, защото е имала уговорена среща с теб. Паркирала е до него. И е изчезнала. Никой не я е видял.
Той отстъпи крачка назад:
- Не може да бъде.
- Какво... не може да бъде?
Той се огледа:
- Водеше курсове във Физкултурния институт. На два пъти ме е возила до центъра. Много добре си спомням колата й - обърна се отново към нея. - Някой, освен мен, е видял същото през онзи ден - взря се право в нея той.
Както и преди, в този парк можеше да се случи всичко. Лис видя пред себе си мъртвешки бледото лице на Майлин и полузатворените й, облени с кръв очи.
- Никой ли нищо не е разбрал? - промърмори той.
„Какво да е разбрал?” - искаше да го попита тя, но той се обърна рязко и си тръгна. Тя се стегна и закрачи към пътечката след него.
- Ако си видял нещо... - извика тя. - Трябва да кажеш какво!
Той увеличи скоростта си, затича се и изчезна в тъмното.
*
Тя изключи осветлението в хола и отново се отпусна на дивана. В устата й се пазеше вкусът на ванилията. Останки от киселини, дълбоко в гърлото. В стомаха й бе студено, вътре бе студено, безжизнено.
Вратата се отвори. Последва гласът на Вилям:
- Вкъщи ли си, Лис?
Вкъщи? Тя бе нощувала тук вече няколко пъти, защото нямаше къде другаде да иде. Той й го бе предложил. Бе й дал резервните ключове на Майлин. Щеше ли Майлин да се зарадва, чувайки гласа му, когато се връща? Може би щеше да й се прииска да му разкаже нещо, да я прегърне.
- Седиш и гледаш в тъмното?
Тя стана, взе запалката и запали свещта на масата.
- На Майлин също й харесваше да седи така - каза той и седна във фотьойла. - На светлината на свещта.
- Тук ми харесва.
- Забележително жилище - кимна той. - Спокойно. Ние с Майлин... - стана рязко той. - Онова, което вчера казах, е съвсем сериозно. Ако искаш, остани още няколко дни тук. Знаеш, че тя би се радвала.
„Странни думи, но верни” - помисли си тя. Той казваше много верни неща. И мъката му бе като нейната. И поради това тя можеше да остава тук.
Той се изкачи по стъпалата в кухнята:
- Добре е, че си измила съдовете.
- Разбира се - отговори тя. - Нали е моят ред?
Представи си как той се усмихва. Дори самата тя се усмихна. За миг й стана толкова хубаво. Вилям спазваше дистанцията. Не се отдалечаваше напълно, но я оставяше на мира. Сигурно му стигаха неговите грижи. Бяха живели заедно с Майлин повече от две години. Той тъгуваше по нея, но не така, както Лис. Майлин щеше да остане като спомен за него, светъл, но с огромна чернота наоколо. След това всичко щеше да мине и той щеше да си намери друга. За Лис това никога нямаше да свърши.
Влезе в кухнята при него. Той стоеше до прозореца и гледаше навън.
- Един от старите ти приятели намина оттук рано вечерта - каза той.
Тя го изгледа въпросително.
- Поне каза, че ти е приятел, но изглеждаше много странно.
Озари я една мисъл:
- Брюнет, къдрав, с белег на челото? С морска униформа?
- Точно така. Първо попита за теб, къде си и кога ще се върнеш, но после започна да разпитва дали тук не е живяла Майлин.
- Той не ми е приятел.
И тя му разказа за пациента на Майлин. Как се бе натъквала на него няколко пъти и как я бе намерил в парка.
- И полицията чак сега се е усетила?
Тя не отговори, защото мислеше за нещо друго.
- В кабинета на Майлин висеше бележка. На нея пишеше: „Смърт от вода”. Не знаеш ли какво означава това?