- Значи все пак е от значение - убеди се Лис.
Дженифър премигна няколко пъти. Като че ли се опитваше да дойде на себе си.
- Не е задължително - каза тя. - Разпечатано е обаче от интернет в сряда, на десети декември. Тоест, изглежда, че Майлин го е взела със себе си на вилата. Това е важно само по себе си - седна отново тя. - А какво стана със следите в новогодишната нощ? Възможно ли е да са се появили преди пристигането ви?
Лис отхвърли тази възможност. Не бе видяла никакви следи, когато бе пристигнала. Освен това през онази вечер бе валял сняг.
- Има и още нещо - каза тя.
Дженифър се наведе напред. Погледът й не изпускаше Лис нито за секунда, докато тя разказваше за пациента, когото бе срещнала в кабинета на Майлин, и за онова, което той й бе казал предния ден в парка.
- Бих ви посъветвала много настойчиво да поговорите за това с полицията, Лис.
- Вие можете да им го кажете.
- Аз не съм следовател.
Лис прехапа устна:
- Повече няма да отида там. Не искам да говоря нито с онзи идиот с чуждестранната фамилия, нито с неговия промъкващ се инспектор. Никога не съм вярвала на полицията. И никога не съм имала основание да й вярвам.
Дженифър не възрази. И не се опита да я убеди. Или да изкопчи нещо, което тя не искаше да каже.
- Не мисля, че младежът, който ровеше в кабинета й, е можел да направи това на Майлин... Да я убие. Той обаче знае нещо. Струва ми се, че я е видял, преди да изчезне. Ще изясня кой е той.
Дженифър се изправи.
- Това не е ваша работа - каза решително тя.
- Полицията разполагаше с няколко седмици. И какво откриха?
- Точно затова трябва да им помогнете, Лис. Освен това се подлагате на риск, ровейки самостоятелно този случай.
Лис стана.
- Не ме е страх - каза тя. - Вече не ме е страх.
18
Небето бе като синьо стъкло, когато Руар Хорват слезе от самолета на летището в Берген. Тревата между пистите бе покрита със скреж, а върховете на планините на хоризонта бяха обсипани със сняг. Вече бе идвал в Берген - за два пролетни дни преди няколко години. И тогава небето бе блестящо и безоблачно, а светлината - много силна. И той започна да се съмнява дали наистина Берген бе толкова дъждовен град, както се говореше за него.
В залата за пристигналите той потърси с поглед посрещащата го служителка от полицията. Тя се казваше Нина Йебсен и той се бе запознал с нея преди година. Бе напуснала отдел „Убийства” две седмици преди появата му. Бе я запомнил като пълничка брюнетка и не я позна веднага. Жената, която се приближи до него и му подаде ръка, бе стройна, с руса, боядисана на ивици коса.
- Отдавна не сме се виждали - каза тя, сигурно, за да разсее съмненията му. - Без багаж ли си?
Руар все повече се досети, че пред него е Нина Йебсен.
- Защо са ми два костюма, когато не мисля дори да пренощувам тук?
- Е, това зависи от педантичността ти - погледна дънковото му яке тя.
- Ужасно е, че се мълчи по този случай - продължи разговора вече в колата тя. Бергенският й диалект се усещаше много повече, отколкото си спомняше Руар. - Шефът ми не иска да каже на останалите в отдела за посещението ти. Като че ли службите за сигурност са се намесили.
Той се усмихна на шегата й. Харесваше му този тон.
- Жалко, че не остана в Осло - каза той и веднага усети, че прозвуча малко по-интимно, отколкото искаше.
Тя сви рамене:
- Аз съм тукашна, бергенка, а и въобще...
Той знаеше, че зад това се криеше още нещо. Тя бе работила доста близко с Викен по случая с така наречените мечешки убийства, след което бе решила да напусне. Според слуховете вече не можела да работи с инспектора, защототоймного искал да останела. Руар прогони тези мисли. Бе дошъл в Берген не за да се рови в стари истории.
- А работеше ли вече тук, когато е започнало разследването на случая за убийството на Илва? - попита той.
Тя поклати глава:
- Точно тогава се прехвърлих от Осло. А те много умело запушваха всякакво изтичане на информация. Дори и сега има още много прикрити неща.
- Чудесно - отбеляза Руар. - Така и трябва с журналистите.
- Може и да ни е от полза. Ако се открие някаква връзка със сегашния ви случай.
Той остави това без коментар. Викен не бе убеден, че има връзка. И до момента бе бесен на Дженифър, която го бе заобиколила. Руар бе принуден да си признае, че връзката му с Института по съдебна медицина все някога ще се разбере, и мисълта за това предизвика известно недоволство в него. Обаче си струваше, защото поддържаше тонуса му. Бе се срещал с няколко жени след развода си. По принцип просто натрупаното напрежение бе търсило изход. Бе замирисало на живота, който бе водил преди десет-петнадесет години. Ловният му инстинкт обаче бе леко понамалял. Някъде бе чел, че мъжете произвеждали по-малко полови хормони, след като станели бащи. Природата се грижела да не изчезнат, преди отрочето да бъдело осигурено с храна и защита. Той усети аромата на парфюма на колежката си, седнала до него в колата, и я погледна отстрани, като плъзна бързо поглед по гърдите й и по бедрата й под ластичния й панталон. Дори и инстинктите му да бяха позаспали, то сега те бяха готови - аха-аха - да се събудят. „Полезно е за здравето, Руар - каза си твърдо той. - Придържай се към здравия интерес!”