— Но него го няма вкъщи! — слиса се Олга, която изобщо не беше готова за подобен обрат. Пък и Димка наистина не си беше вкъщи.
— Естествено, как ще си е вкъщи! — избъбри шантажистът. — Вижте какво, мамче. Пригответе парите, времето на приказките свърши, вдругиден ви се обаждам по същото време. Всичко да е готово. Ясен ли съм?
Павел, който мълчаливо наблюдаваше как жена му води преговорите с изнудвана, внезапно избухна:
— Край! Стига! На тия нагли типове трябва да им се даде урок. Още сега отивам в милицията и подавам молба срещу него. Откога ни тормози!
— Ама моля ти се, Пашенка — опита се да го успокои жена му, — нека се обажда, нали не ни е страх от него! Ще се обажда, ще се обажда и накрая ще спре.
— Ще спре ли? Ами ако реши да изпълни заканата си? Та той не вярва, че сме казали всичко на Дима, и може да се опита да го спре някъде по улицата, за да му разкрие цялата тайна около неговото раждане. Сигурна ли си, че Димка ще приеме всичко това спокойно? Дали пък няма да налети на бой? А може и да се уплаши, да получи нервен шок? Не искам тази отрепка да пресрещне сина ми в някоя тъмна уличка.
Той изхвърча в антрето и започна бързо да се облича. Олга понечи да го спре, но внезапно проумя, че мъжът й е прав. Безспорно е прав.
В кабинета на началника на следствения отдел при градската прокуратура Константин Михайлович Олшански влизаше смело. Първо, той отдавна и добре познаваше началника си, и второ, точно толкова добре знаеше, че собственият му рязък тон, граничещ с откровена грубиянщина, му служи като сигурна защита. В прокуратурата не обичаха Олшански и гледаха да си нямат много работа с него, макар че уважаваха неговия професионализъм и юридическата му грамотност.
Природата щедро бе надарила Константин Михайлович с мъжествена красота, но той все се изхитряваше да изглежда като някой мухльо, с вечно омачкан костюм, нелъснати обувки, очила със старомодни, отдавна счупени и криво-ляво залепени рамки. Най-странното беше, че Нина, съпругата на Олшански, много се грижеше за дрехите и обувките му и сутрин изпращаше мъжа си на работа в повече от приличен вид, но още по средата на пътя му към прокуратурата всичките й старания отиваха на вятъра. Причината за това загадъчно явление не разбираха нито тя, нито самият Константин Михайлович, нито близките му приятели, а двете му дъщери, чиито глави бяха претъпкани с научна фантастика, единодушно твърдяха, че баща им имал „много специално биополе“.
Ето че и сега той стоеше в кабинета на началника на следствения отдел с оклюман и нещастен вид, но този му вид можеше да измами всекиго, само не и хората, които поне веднъж си бяха имали работа със старши следователя Олшански.
— Костя, искам да изпипаш това дело, да стане като кукличка.
С тези думи началникът подаде на Олшански тънка папчица само с няколко листа вътре.
— Какво е то? — попита Олшански, поемайки още съвсем лекото дело.
— За телефонно хулиганство и изнудване. Някакъв гражданин шантажира съпрузите Красникови и им иска пари, като се заканва да разгласи тайната за осиновяването на сина им.
— Не разбрах. — Константин Михайлович внимателно остави папчицата на бюрото, сякаш тя можеше да избухне. — Телефонното хулиганство не е по нашата част, с това трябва да се занимава милицията. Какво искаш от мене?
— Искам да разследваш случая с разгласяването на тайната на осиновяването.
Олшански отвори папката и на бърза ръка прегледа документите в нея.
— Но тук няма заявление от потърпевшите за разгласяване на тайната. Тук има само жалба за телефонно хулиганство.
— Ти пък възбуди дело за разгласяване на тайна — каза началникът. — Ти си следовател, ти решаваш.
Олшански го погледна недоверчиво.
— Можеш ли да ми обясниш защо? Какво си намислил? Как изобщо този „телефонен“ случай е попаднал при тебе?
— Абе нищо не съм намислил, Костя. Ама и ти си един, все нещо подмолно ти се привижда. Градският прокурор правил подборна проверка на санкциите, давани от районните прокурори, и случайно се натъкнал на писмо от това районно управление с молба за разрешение да се подслушват разговорите на телефонния пост в дома на гражданите Красникови във връзка със заявлението на същите, че неустановено лице системно им се обажда и ги изнудва за пари под заплахата, че ще разгласи тайната на осиновяването. И прокурорът поставя пред служителите на милицията напълно законния въпрос: А откъде въпросният хитър шантажист е научил внимателно укриваната тайна? Очевидно някой му е казал и така е разгласил тайната. А това означава член сто двайсет и четири „прим“ от нашия любим и все още неотменен от никого Наказателен кодекс. Та така.